Дан Симънс - Ужас

— Защо месото и лойта задържат развитието на подобна страшна болест и дори я спират, докторе? — попита капрал Пиърсън.

— Нямам представа — отвърна Гудсър, поклащайки глава, — но съм уверен в това, както съм убеден, че всички ще умрем от скорбут, ако не ядем прясно месо… още преди да ни убие гладът.

— Ако Хики и останалите се доберат до лагера „Ужас“, дали голднъровите консервирани продукти ще им свършат работа?

Гудсър отново сви рамене.

— Възможно е, макар че аз съм съгласен с мнението на покойния ми колега, помощник-лекар Макдоналд, че прясната храна е винаги по-добра от консервираната. Освен това съм сигурен, че в голднъровите консерви има поне два вида отрови — едната бавна и коварна, а другата, както в случая с нещастния капитан Фицджеймс, бързо действаща и страшна. И в двата случая по-добре да потърсим и намерим прясно месо или риба, отколкото да възлагаме надежди на развалените голднърови консерви.

— Ние се надяваме — каза капитан Крозиър, — че щом се озовем в откритите води на залива, сред плаващите ледове, там ще бъде пълно с тюлени и моржове, докато не настъпи истинската зима. А тръгнем ли нагоре по реката, ще спираме от време на време, за да ловуваме елени, лисици или елени, но може би ще трябва да разчитаме главно на риболов… който там е напълно възможен според такива пътешественици като Джордж Бак и нашия сър Джон Франклин.

— Сър Джон си е изял и обувките — каза капрал Пиърсън.

Никой не направи забележка на умиращия от глад пехотинец, но и никой не се засмя и не реагира на шегата, докато накрая Крозиър не каза с напълно сериозен глас:

— Точно по тази причина взех с нас стотици допълнителни ботуши. Не само за да пазя краката на хората сухи — което, както сам видяхте, докторе, се оказа невъзможно. А и за да разполагаме с всичката тази кожа, която да можем да ядем по време на предпоследния етап от пътуването ни на юг.

Гудсър го зяпна.

— Ще имаме само едно буре с вода, но стотици флотски ботуши за ядене?

— Да — каза Крозиър.

Внезапно всички мъже избухнаха в толкова силен смях, че просто не можеха да се спрат; когато някои постепенно спираха, друг отново избухваше в смях и всички се присъединяваха към него.

— Шшт! — каза най-накрая Крозиър с тона на учител, призоваващ момчетата си към ред, макар самият той да продължаваше да се подхилва.

Мъжете, които изпълняваха задълженията си в лагера на двайсетина ярда от тях, ги гледаха с любопитство върху бледите си лица, скрити под уелските перуки и шапките.

Гудсър му се наложи да избърше сълзите си и да се изсекне, преди всичко да замръзне на лицето му.

— Няма да чакаме, докато ледът се разпука чак до брега — каза Крозиър в неочаквано настъпилата тишина. — Утре, когато боцман Джонсън последва тайно групата на Хики покрай брега на северозапад, господин Девьо ще вземе друга група с най-здравите ни хора и ще тръгне на юг по леда, като вземе със себе си само раници и спални чували — с малко повече късмет те ще се движат също толкова бързо, колкото Рубен Мейл и неговите двама приятели. Те ще навлязат поне десетина мили, а може и повече, навътре в протока, за да проверят за свободни води. Ако на разстояние от пет мили има канал, тръгваме всички.

— Хората нямат сили… — започна Гудсър.

— Ще намерят, когато разберат със сигурност, че оттук до откритите води има само два дни път — каза капитан Крозиър. — Двамата моряци, които оцеляха след ампутацията на краката им, ще станат, ще се впрегнат в хамутите и ще тръгнат на кървавите си чуканчета, ако разберат, че там ни чака открита вода.

— А с малко повече късмет — каза Девьо — хората ми ще се върнат с убити тюлени и моржове.

Гудсър погледна към пукащия, движещ се, осеян с тороси лед, който се простираше под ниските сиви облаци.

— Ще успеете ли да довлечете тюлените и моржовете до лагера през този бял кошмар? — попита той.

В отговор Девьо само се усмихна широко.

— Има едно нещо, за което трябва да сме благодарни — каза помощник-боцманът Джонсън.

— И какво е то, Том? — попита Крозиър.

— Нашият приятел от ледовете като че ли е изгубил интерес към нас и си е отишъл — каза все още мускулестият боцман. — Не сме го чували и виждали отпреди да се установим в Речния лагер.

Всичките осем мъже, включително Джонсън, едновременно протегнаха ръце към близките лодки и почукаха с кокалчетата на пръстите си по дървото.

Двайсет и две годишният Робърт Голдинг се втурна в лагер „Спасение“ веднага след залез-слънце във вторник, 17 август, развълнуван, треперещ и толкова възбуден, че почти не можеше да говори. Помощник-капитан Робърт Томас го пресрещна пред палатката на Крозиър.