Дан Симънс - Ужас

И ние всички повторихме в хор: „Амин.“

А после настъпи тишина. Слабият ветрец навяваше сняг в лицата ни. Черната вода премляскваше лакомо. Ледът стенеше и леко потрепваше под краката ни.

Мисля, че всички от нас възприеха произнесените думи като надгробна реч и последно сбогом към всеки от нас. Преди този ден и преди загубата на лодката на лейтенант Литъл с целия й екипаж — включително незаменимия господин Рийд и любимия на всички Хари Пеглър — предполагам, че много от нас все още вярваха във възможността да се спасим. Сега вече разбирахме, че не са ни останали никакви шансове.

Дългоочакваната открита вода се беше оказала капан.

Ледът нямаше да ни пусне.

Създанието от ледовете нямаше да ни позволи да си тръгнем.

— Шапки долу! — нареди боцманът Джонсън. Ние свалихме пъстрите си зацапани покривала на главите си.

— Знайте, че е жив Изкупителят ни — каза капитан Крозиър с хрипливия глас, с който говореше напоследък. — И че в последно време ще застане на земята; и като изтлеят след кожата ни тези тела, пак вън от плътта си ще видим Бога… 75 75 Цитат от Библията, Книга на Йов, 19:25.

Господи, приеми смирените си слуги ледови лоцман Джеймс Рийд, марсов старшина Хари Пеглър и техния неизвестен другар в своето Царство, и заедно с двамата, чиито имена можем да назовем, приеми също душите на лейтенант Едуард Литъл, моряк Александър Бери, моряк Хенри Сейт, моряк Уилям Уенцол, моряк Семюъл Крисп, моряк Джон Бейтс и моряк Дейвид Симс. Когато дойде моментът да ги последваме, моля те, Господи, позволи ни да се присъединим към тях в Твоето царство.

Господи, чуй молитвата ни за нашите другари, и за нас самите и за нашите души. И се смили над нас, не оставай равнодушен към сълзите ни. Пощади ни, позволи ни да възстановим силите си, преди да си тръгнем оттук за отвъдното.

Амин.

— Амин — прошепнахме всички ние.

Боцманите вдигнаха погребалните савани и ги хвърлиха в черната вода, където те потънаха за секунди. От дълбините се вдигнаха бели мехури, сякаш последен опит на другарите да проговорят, а после повърхността на езерото стана отново черна и неподвижна.

Сержант Тоузър и още двама от морските пехотинци изстреляха във въздуха един залп с мускетите си.

Капитан Крозиър се вторачи в черната вода с изражение, което подсказваше, че полага усилия да потисне емоциите си.

— А сега потегляме — каза той твърдо най-накрая на всички нас, потиснати, тъжни и примирили се с поражението хора. — Можем да изминем с шейните и лодките още една миля, преди да се спрем да нощуваме. Тук, върху леда, ще ни е по-лесно да вървим.

Всъщност се оказа, че тук е много по-трудно да се върви. Накрая вече беше напълно невъзможно — не заради обичайните тороси и трудностите, съпътстващи пренасянето на лодките през тях (макар и това да ставаше все по-трудно заради отслабващите от глада и болестта хора), а заради процепите в леда.