Дан Симънс - Ужас

Със сигурност сърцата на всички ни биеха учестено, докато Кумс, Макънви, Фериър, Тадман, Марк и Джоунс гребяха усилено, а кормчията Франсис Покок насочваше лодката към плосък айсберг с размерите на игрище за крикет, който дрейфуваше в центъра на тези няколкостотин акра открита вода сред ледовете. Всички ние искахме — всички ние имахме нужда — да намерим някой жив от лодката на лейтенант Литъл.

Уви, това нямаше да се случи.

Капитан Крозиър, който вече беше върху айсберга, ме повика да видя тялото, лежащо там. Признавам си, че изпитах лека досада — като че ли капитанът не можеше да установи смъртта, без да ме кара да оглеждам поредното мъртво тяло. Бях страшно уморен.

Оказа се, че там лежи Хари Пеглър, почти напълно гол — само по бельо, — сгърчен върху леда, свил колене към брадичката си, сякаш беше прекарал последните мигове от живота си, неистово опитвайки се да се сгрее.

Сините му очи бяха отворени и замръзнали. Плътта му беше посиняла и твърда като мрамор.

— Сигурно е доплувал до айсберга, успял е да се изкатери върху него и е измръзнал — предположи тихо господин Девьо. — Тварта от ледовете не го е хванала и не го е наранила.

Капитан Крозиър само кимна. Знаех, че той харесваше Хари и много разчиташе на него. Аз също харесвах марсовия старшина. Повечето от нас го харесваха.

В следващия момент видях накъде гледа Крозиър. Целият покрит с навалял сняг айсберг — особено около трупа на Хари Пеглър — беше покрит с огромни отпечатъци от лапи с ясно очертани нокти. Приличаха на следи от бяла мечка, само че бяха три или четири пъти по-големи.

Създанието беше обиколило многократно Хари. Наблюдавало е как клетият господин Пеглър трепери и умира? Наслаждавало се е на гледката? Нима последното, което е видял Хари Пеглър, е било ужасното бяло чудовище, надвесило се над него и вторачило немигащите си очи? Но защо тварта не беше изяла приятеля ни?

— Звярът е ходил на два крака през цялото време, докато е бил върху айсберга — беше единственото, което промълви капитан Крозиър.

Останалите хора мъже от лодките се приближиха, носейки парче платно.

Нямаше друг изход от езерото освен бързо замръзващия канал, от който бяхме доплавали. След като обиколихме два пъти откритата вода — пет от лодките плаваха по часовниковата стрелка, а четири в обратна посока, — ние открихме само тесни заливчета, пукнатини в леда и още две кървави ивици на места, където, изглежда, хора от екипажа на разузнавателната ни лодка са се опитали да се качат на леда и да избягат, но са били хванати и смъкнати обратно във водата. Там, слава Богу, намерихме само сини парцали, но не и останки от тела.

Вече беше ранен следобед и бях сигурен, че всички имат едно-единствено желание — да се махнат колкото се може по-бързо от проклетото място. Но при нас бяха телата на трима от другарите ни — или поне части от телата им — и смятахме, че трябва да ги погребем с дължимите почести. (Мнозина от нас предполагаха — и с право, както се оказа по-късно, — че това ще бъде последната погребална церемония, която експедицията ни ще може да си позволи.)

Не намерихме нищо полезно сред плаващите във водата предмети с изключение на брезентовото платнище на една от холандските палатки, намирали се на борда на обречения велбот на лейтенант Литъл. Загърнахме в него тялото на приятеля ни Хари Пеглър. Останките от скелета, които бях изследвал край входа на канала, останаха в торбата от патрони, а торса на господин Рийд зашихме в един от резервните спални чували.

При погребения в морето имаше обичай да се слага по едно или няколко гюлета в краката на покойника, за да отиде тялото с достойнство на дъното, вместо да се остави на произвола на вълните, но ние, разбира се, нямахме никакви гюлета. Моряците свалиха куката от носа на „Лейди Дж. Франклин“ и добавиха няколко празни консервени кутии, за да увеличат теглото на саваните с останките на покойниците.

Отне ни доста време, за да измъкнем от черната вода деветте оцелели лодки и отново да натоварим катерите и пинасите на шейните. Сглобяването на шейните и натоварването на лодките върху тях отне и последните сили на изнемощелите моряци. После всички се събраха на края на леденото поле и се наредиха в широка дъга, така че да не се събира голяма тежест върху някой участък от леда.

Никой от нас не беше в настроение да слуша дълга надгробна реч, още по-малко пък от ценената по-рано с иронията си легендарна „Книга на Левиатан“ на капитан Крозиър. Така че с известна изненада и с голямо вълнение изслушахме деветдесети псалм, изрецитиран по памет от капитана: