Дан Симънс - Ужас

— Не се вижда нито един шибан пингвин — рече той.

Това беше стара шега, намекваща за пътешествието на капитан Крозиър на Южния полюс. Никой не се засмя.

— Виждаш ли някъде тъмно небе? — попита лейтенант Литъл. — Каквото обикновено има над открити води? Или връх на голям айсберг?

— Не, сър. И облаците се приближават.

Литъл кимна.

— Да се връщаме, момчета. Хари, нали ще слезете пръв, за да уравновесите велбота?

Никой не отрони нито дума за деветдесетте минути, през които прекосяваха езерото в обратна посока. Слънцето се скри и мъглата отново заля всичко, но скоро се появиха очертанията на големия айсберг, подсказвайки им, че се движат в правилната посока.

— Почти стигнахме до канала — извика Литъл откъм носа. От време на време мъглата толкова се сгъстяваше, че седналият на кърмата Пеглър едвам виждаше лейтенанта. — Господин Пеглър, завийте леко вляво, моля.

— Слушам, сър.

Гребците дори не вдигаха поглед. Те изглеждаха дълбоко потънали в мислите си. Снегът отново ги връхлетя, но този път откъм северозапад. Поне вятърът духаше откъм гърбовете им.

Когато мъглата отново се поразсея, те се намираха на по-малко от сто фута от техния залив.

— Виждам пръта — изрече с безцветен глас господин Рийд. — Леко вдясно, Хари.

— Нещо не е наред — каза Пеглър.

— Какво имате предвид? — попита лейтенантът.

Някои от моряците вдигнаха глави и погледнаха навъсено Пеглър.

— Виждате ли онзи голям леден блок до пръта? — попита Хари.

— Да — отвърна лейтенантът. — И какво?

— Когато излизахме от канала, него го нямаше там — отговори Пеглър.

— Гребете назад! — нареди рязко Литъл, но макар че мъжете трескаво се опитаха да сменят посоката, тежкият велбот продължаваше да се движи по инерция напред, към леда.

Леденият блок се обърна.

От личния дневник на доктор Хари Д. С. Гудсър.

Вторник, 18 юли 1848 г.

Преди девет дни, когато капитанът изпрати напред по канала велбот с лейтенант Литъл и още осем души на борда с нареждането да се върнат след четири часа, всички останали се опитахме да поспим за малкото време до изтичането на този срок. Отне ни повече от два часа да натоварим шейните в лодките, а след това, без да губим време за разпъване на палатките, се опитахме да заспим в ушитите ни от еленови кожи и одеяла спални чували, сложени върху брезентовите платнища, които бяха постлани върху леда до лодките. В началото на юли слънцето вече не е над хоризонта през цялата нощ и ние спяхме — опитвахме се да спим — през няколкото часа тъмнина. Бяхме страшно уморени.

След изтичането на четирите часа първи помощник-капитан Девьо разбуди хората, но нямаше и следа от лейтенант Литъл. Капитанът разреши на повечето хора да продължат да спят.

След още два часа всички бяхме на крака и аз се опитвах, доколкото можех — следвайки заповедите на втори помощник-капитан Кауч, — да помогна в подготвянето на лодките за плаване. (Разбира се, като лекар аз винаги внимавах да не нараня ръцете си, макар че по време на пътешествието ни те всъщност претърпяха всички възможни злополуки — с изключение на силно измръзване и ампутиране.)

И ето че седем часа след като лейтенант Литъл, Джеймс Рийд, Хари Пеглър и шестимата моряци бяха тръгнали на разузнаване, осемдесетте останали върху леда хора вече бяха приготвили лодките си, за да ги последват. Заради движенията на леда и промените в температурата на въздуха каналът леко се беше стеснил през няколкото часа, докато бяхме спали, и правилното спускане на деветте лодки изискваше да се прояви известно майсторство. В края на краищата всички лодки — трите велбота (първият от които под командването на капитан Крозиър, а вторият, в който бях и аз, под командването на втори помощник Кауч), четирите катера (командвани съответно от втори помощник Робът Томас, боцман Джон Лейн, помощник-боцман Томас Джонсън и втори лейтенант Джордж Ходжсън) и двата пинаса под командването на помощник-боцман Семюъл Браун и първи помощник-капитан Чарлс Девьо (сега Девьо беше трети в командването на цялата експедиция след капитан Крозиър и лейтенант Литъл, поради което беше получил отговорната задача да завършва колоната) — бяха спуснати във водата.

По това време беше захладняло и валеше лек снежец, но гъстата мъгла се беше вдигнала и се бе превърнала в плътна облачна покривка, носеща се само на стотина фута над леда. Макар че това увеличаваше видимостта в сравнение с предишния ден, ниските облаци създаваха доста потискащо впечатление — сякаш се намирахме в някаква странна бална зала в изоставен арктически палат, с разбит мраморен под и нисък таван с реалистично нарисувани облаци.