Дан Симънс - Ужас

Към него се приближи Крозиър.

— Хари, чувствате ли се достатъчно добре, че да тръгнете с лейтенант Литъл? Иска ми се вие да бъдете на румпела. Господин Рийд и лейтенант Литъл ще бъдат на носа.

— О, да, капитане. Чувствам се чудесно.

Пеглър беше шокиран, че се е сторил на капитан Крозиър болен или правещ се на такъв. „Нима някога съм симулирал?“ Само при мисълта, че това би могло да се случи, се почувства още по-зле.

— Нуждая се от надежден кормчия и от трето мнение относно канала — прошепна Крозиър. — И освен това от поне един човек, който може да плува.

Пеглър се усмихна, въпреки че скротумът му се сви при мисълта за потапяне в черната ледена вода. Температурата на въздуха сега беше под точката на замръзване, същото важеше и за наситената със сол вода.

Крозиър потупа Пеглър по рамото и отмина, за да поговори със следващия „доброволец“. Марсовият старшина беше наясно, че капитанът грижливо подбира сигурни хора за това разузнавателно плаване, а други като първия помощник Девьо, втория помощник Робърт Томас, помощник-боцмана Том Джонсън и всички морски пехотинци предвидливо оставя със себе си.

След трийсет минути лодката беше готова за отплаване.

Това беше странно екипирана експедиция в експедицията. Взеха със себе си торба с осолено свинско и сухари, а също така и няколко бутилки с вода за в случай че се изгубят или поради някаква причина се забавят повече от отредените четири часа. Всеки от деветимата мъже получи брадва или кирка. Ако се натъкнеха на малък айсберг, преграждащ канала или надвиснал над него, или на ледена кора върху водата, щяха да се опитат да си проправят път. Пеглър знаеше, че ако ги спре широка ивица по-дебел лед, щяха да се опитат да замъкнат лодката до следващия участък с открита вода. Надяваше се, че са му останали достатъчно сили, за да тегли, бута и повдига шейната наравно с останалите на разстояние от сто ярда или повече.

Капитан Крозиър връчи на лейтенант Литъл двуцевна пушка и торба с патрони. Наредиха багажа на носа.

Ако поради някаква причина заседнеха някъде, Пеглър знаеше, че сред останалото на борда снаряжение има палатка, двойно по-голяма от обичайните, и брезентово платнище за постилане. В лодката бяха останали и три триместни спални чувала. Ала никой нямаше намерение да се изгубва.

Мъжете се качиха на шейната и се настаниха по местата си, докато ледената мъгла ги обгръщаше. През миналата зима Крозиър, офицерите и старшините бяха обсъждали дали трябва да карат господин Хъни — и починалия на „Еребус“ през март господин Уийкс — да повдигат бордовете на лодките. По този начин малките съдове щяха да са по-подготвени за плаване в открито море. Но в края на краищата решиха да оставят планширите с досегашната им височина, за да се справят по-добре с трудностите на речното плаване. За целта Крозиър беше наредил и да се скъсят всички весла, за да се гребе по-лесно в реките.

Останалите на дъното на лодката вързопи с още около един тон храна и снаряжение пречеха на хората да се разположат удобно; на шестимата моряци с греблата им се наложи да подпрат краката си в чувалите и да вдигнат колене до нивото на брадичките си и да гребат в такава поза, а кормчията Пеглър установи, че седи не на пейката на кърмата, а по-скоро върху купчина навито въже, но всичко се намести някак, даже остана място и за лейтенант Литъл и господин Рийд, които се настаниха на носа с дългите си пръти.

Мъжете нямаха търпение да спуснат лодката. Последва хорово „едно, две, три“ и тежкият велбот се помести от мястото си, плъзна се по леда, наклони се напред и потопи носи си на два фута в черната вода, гребците се оттласнаха с веслата си от леда, а в същото време господин Рийд и лейтенант Литъл се приведоха и сграбчиха здраво планшира. Хората върху леда се напънаха отново, греблата потънаха във водата — и за пръв път от почти две години и единайсет месеца някоя от лодките на „Еребус“ или „Ужас“ се озова във водата.

Отзад се разнесе задружен радостен възглас, след което последва по-традиционното трикратно „ура“.

Пеглър насочи лодката към средата на тесния канал — който на това място имаше ширина не повече от двайсет фута и едва оставаше място да се гребе от двете страни — и когато хвърли поглед през рамо, всички мъже, останали на леда, вече се бяха изгубили в мъглата.

Следващите два часа приличаха на сън. На Пеглър му се беше случвало и преди да води малка лодка по каналите в ледовете — две години по-рано бяха бродили повече от седмица сред скритите зад айсбергите заливи, докато намерят сигурното убежище за двата кораба край остров Бичи, и Пеглър беше командвал една от тези малки лодки дни наред, — но сега беше съвсем различно. Каналът си оставаше тесен — не повече от трийсет фута, а понякога толкова се стесняваше, че поради невъзможността да гребат се оттласваха с весла от триещия се в бордовете на лодката лед, — а и постоянно свиваше ту наляво, ту надясно, но никога толкова рязко, че лодката да не успее да завие. Струпванията от издигнат от налягането лед закриваха гледката от двете страни на канала и мъглата продължаваше да се сгъстява, като на моменти леко се разсейваше, но после ставаше още по-плътна. Всички звуци изглеждаха приглушени и в същото време още по-силни, и това изнервяше всички; хората установиха, че шепнат, когато се наложи да кажат нещо.