Дан Симънс - Ужас

Сега като допълнение към разочарованието им и постоянните им страдания, засилени от биещия в лицата им сняг и напълно подгизналите им дрехи, се появи и нервно напрежение заради придвижването по тънък лед — за пръв път от години.

Малко след пладне същия ден редникът от морската пехота Джеймс Дейли — който беше един от шестимата мъже, изпратени напред, за да изпитат здравината на леда, мушкайки в него с дълги пръти — пропадна. Приятелите му го измъкнаха, но не и преди буквално да посинее. Доктор Гудсър го съблече гол направо върху леда, загърна го в одеялата на „Хъдсън Бей“, сложи го върху платнище на една от лодките и натрупа върху него още одеяла. На двама други мъже им се наложи да останат с него, легнали от двете му страни, за да го сгряват с топлината на телата си. Въпреки това цялото тяло на редник Дейли се тресеше, зъбите му тракаха и през останалата част от деня той бълнуваше.

Ледът, който през последните две години беше стабилен като континент, сега така се люлееше под краката, че на всички им прилоша, а някои мъже повърнаха. Налягането караше дори по-дебелия лед да се пуква с оглушителни експлозии пред тях, отстрани, отзад или направо под краката им. Преди месеци доктор Гудсър беше обяснил на всички, че един от симптомите на напреднал стадий на скорбут е повишената чувствителност към звуците — един пушечен изстрел би могъл да убие човек, беше казал той, — и сега по-голямата част от осемдесет и деветте мъже, теглещи лодките по леда, откриваха у себе си този симптом.

Дори полуидиот като Магнъс Менсън осъзнаваше, че ако една от лодките или всичките наведнъж пропаднат под леда — лед, който не беше издържал дори един-единствен мършав, изтощен от недохранване мъж като Джеймс Дейли, — нямаше никакъв шанс някой човек от впряговете да се спаси. Щяха да се удавят дори преди да са умрели от студ.

Свикнали да се движат в плътна колона през леда, хората нервничеха, принудени да разтягат строя си, за да могат лодките да остават на значителни разстояния една от друга. Понякога по време на снежна буря отрядите не виждаха съседите си и усещането за изолация беше ужасно. Когато се връщаха за последните три катера и двата пинаса, те не следваха старите си следи и постоянно се опасяваха новият лед да не пропадне под краката им.

Някои от хората мърмореха, че може вече да са пропуснали тесния залив, водещ на юг до устието на реката на Бак. Пеглър беше виждал картите и показанията на теодолита на Крозиър и знаеше, че все още се намират на значително разстояние на запад от залива — поне на трийсет мили. А после им предстоеше да завият на юг — и да изминат още шейсет или шейсет и пет мили до устието на реката. Ако се движеха пеша, дори и изведнъж да намереха храна и всички мистериозно да оздравееха, пак щяха да достигнат до залива чак през август, а до устието на реката — в края на септември, и то в най-добрия случай.

Надеждата да открият свободна вода караше сърцето на Хари Пеглър да се разтуптява. Разбира се, в последно време сърцето му и без това биеше учестено. Майка му винаги се беше безпокояла за сърцето му — като дете беше боледувал от скарлатина и често чувстваше болка в гърдите си, — но той винаги й казваше, че подобни тревоги са безпочвени, че той е марсов старшина на един от най-великите кораби на света и че никой със слабо сърце не би могъл да получи този пост. По някакъв начин беше успял да я убеди, но през годините Пеглър периодично получаваше пристъпи на сърцебиене, последвани от дни на бодежи, чувство на стягане в гърдите и толкова силна болка в лявата ръка, че му се налагаше да се изкачва по марса и горните реи само с дясната ръка. Останалите марсови моряци си мислеха, че се фука.

През последните седмици през по-голяма част от времето сърцето му биеше учестено. Преди две седмици се бяха парализирали два от пръстите на лявата му ръка и сега болката не го напускаше нито за миг. На всичкото отгоре изпитваше ужасно неудобство заради постоянната диария — Пеглър открай време беше стеснителен човек и дори не можеше да се облекчава през борда, което останалите мъже правеха, без да се замислят, а той предпочиташе да стиска, докато се стъмни, или да се усамоти някъде.

Но по време на този поход човек нямаше къде да се усамоти. Нямаше дори някой проклет храст или голям камък, зад който да се скрие. Мъжете във впряга на Пеглър му се смееха, защото често изостава от групата и рискува да бъде хванат от Ужаса само и само никой да не види как се изхожда.