Дан Симънс - Ужас

Два пъти попадаха на препятствия — първия път от плаващи ледени късове, а втория път самият канал беше замръзнал. И в двата случая на повечето мъже им се налагаше да слязат от велбота, за да разбутат плаващия лед с прътите си или да проправят път по замръзналата повърхност с брадвите си. А после някои от мъжете заставаха върху леда от едната или другата страна на лодката, хващаха се за въжетата, завързани за носа, или за планшира и издърпваха или избутваха скърцащия велбот през тесния процеп. След всеки от трудните участъци каналът отново се разширяваше достатъчно, че да могат мъжете да се върнат в лодката и да продължат да гребат.

По този начин се придвижваха бавно напред почти два часа, а когато наближи моментът да се връщат, внезапно криволичещият канал се стесни. Бордовете започнаха да се трият в леда, гребците се отблъскваха от него с веслата, а Пеглър стоеше на носа — в случая румпелът му беше безполезен. После изведнъж изскочиха на най-широкия участък открита вода, който бяха виждали до момента. Сякаш в потвърждение на това, че всички трудности са останали зад гърба им, мъглата се разсея и видимостта нарасна до стотици ярдове.

Бяха достигнали или истински открити води, или огромно езеро сред ледовете. През процеп в облаците бликна слънчева светлина и оцвети водата в синьо. Няколко ниски, плоски айсберга, единият от които с големината на игрище за крикет, плаваха в лазурното море пред лодката. Повърхностите на айсбергите пречупваха светлината и уморените мъже прикриха очите си с длани, заслепени от болезнените слънчеви отблясъци върху снега, леда и водата.

Шестимата мъже на греблата нададоха спонтанен, гръмогласен възглас.

— Не бързайте да се радвате, хора — каза лейтенант Литъл. Той наблюдаваше през месинговия си далекоглед, облегнал крак върху носа на велбота. — Още не знаем докъде продължава това езеро… и дали от него извеждат и други канали освен този, по който дойдохме. Нека да проверим, преди да поемем по обратния път.

— О, продължава нататък — извика един от моряците, Бери, от мястото си на греблата. — Чувствам го със сърцето си. Има открита вода и попътен бриз оттук чак до реката на Бак, всичко е наред. Ще се върнем тук с останалите, ще вдигнем платна и ще сме там утре за вечеря.

— Надявам се, че си прав, Алекс — каза лейтенант Литъл. — Но нека все пак да отделим известно време и усилия, за да се уверим в това. Искам да отнесем на останалите само добри новини.

Ледовият лоцман господин Рийд посочи назад, към канала, от който бяха дошли.

— Тук има дузина тесни заливчета. Може да имаме проблеми да намерим канала, ако не го отбележим. Хора, откарайте ни обратно до началото на заливчето. Господин Пеглър, вземете резервния прът и го забийте на видно място, така че да не го пропуснем, когато се върнем. Той ще ни служи за ориентир.

— Слушам — отвърна Пеглър.

След като отбелязаха пътя си за връщане, те продължиха нататък по откритата вода. Големият плосък айсберг се намираше само на около сто ярда от входа на тяхното заливче и те заплаваха покрай него.

— Можем да си направим лагер върху него и пак ще ни остане много свободно място — каза един от хората на греблата, Хенри Сайт, моряк от „Ужас“.

— Ние не искаме да лагеруваме — каза лейтенант Литъл откъм носа. — Налагерували сме се за цял живот. Искаме да си идем вкъщи .

Хората посрещнаха думите му с одобрителни възгласи и се хванаха за греблата. Пеглър подхвана песен и всички му запригласяха — първото им истинско пеене от месеци.

Забавиха се още три часа — трябваше да са се върнали преди час, — но искаха да са напълно сигурни.

„Откритата вода“ се оказа илюзия — езерото сред ледовете беше с дължина малко над миля и половина и широчина малко над две трети от милята. Дузината „канали“, започващи от южния, източния и северния край на езерото, се оказаха просто тесни заливи.

На югоизточния край на езерото те се привързаха към дълбоко забита в шестфутовия леден пласт кирка, а после издялаха стъпала в леда, изкачиха се горе и се вгледаха в посоката, в която се надяваха да видят открита вода.

Абсолютна белота. Лед, сняг и върхове на глетчери. И облаците отново настъпваха, виейки се над ниската мъгла. Започваше да вали сняг.

След като лейтенант Литъл проучи гледката във всички посоки, най-дребният от групата, Бери, се качи на раменете на най-високия, трийсет и шест годишния Били Уенцол, и получи далекогледа. Бери казваше на Уенцол кога да се обръща, и така огледа целия хоризонт.