Дан Симънс - Ужас

Там плаваше обезглавено човешко тяло, все още облечено в синята си вълнена куртка, с отпуснати в черната вода ръце и крака. На мястото на шията му зееше ужасяваща разкъсна рана. Пръстите му, подули се в ледената вода след смъртта, сега приличаха на неестествено дебели и къси чуканчета и изглеждаха сякаш се движат нагоре-надолу в слабото вълнение като гърчещи се бели червеи. Като че ли лишеното от глас тяло се опитваше да ни каже нещо на езика на жестовете.

Помогнах на Фериър и Макънви да качат останките в лодката. Рибите или някакъв арктически хищник бяха изгризали пръстите на мъртвеца до втората става, но в мразовитата вода процесът на гниене и разлагане още не беше започнал.

Капитан Крозиър докара велбота си, носът му се допря в корпуса ни.

— Кой е това? — промълви един от моряците.

— Хари Пеглър — простена друг. — Познах куртката му.

— Хари Пеглър не носеше зелена жилетка — отбеляза трети.

— Сами Крисп носеше! — възкликна четвърти.

— Тишина! — изкрещя капитан Крозиър. — Доктор Гудсър, бъдете така добър да обърнете джобовете на клетия ни другар.

Така и направих. От големия джоб на мократа жилетка измъкнах почти празна червена кожена кесия за тютюн.

— О, по дяволите! — каза Томас Тадман, който седеше в моята лодка, до Робърт Фериър. — Това е горкият господин Рийд.

Точно така беше. Всички мъже си спомниха, че предишната вечер ледовият лоцман носеше само куртката си и зелената си жилетка и всеки от нас го беше виждал хиляди пъти да пълни лулата си от избелялата червена кожена кесия.

Погледнахме към капитан Крозиър, сякаш той можеше да обясни какво се е случило с другарите ни, макар че вътре в себе си и сами го знаехме.

— Сложете тялото на господин Рийд под платнището на лодката — нареди капитанът. — Ще претърсим района за оцелели. Придържайте се в полезрението на останалите.

Лодките отново се разгънаха в редица. Господин Крауч върна лодката ни обратно до изхода на канала и ние заплавахме бавно покрай ръба на леденото поле, издигащо се на около четири фута над равнището на водата. Спирахме се при всяко петно кръв върху повърхността на леда или по вертикалната ледена стена, но не видяхме други тела.

— О, проклятие — простена трийсетгодишният Франсис Покок откъм кърмата. — Там има кървави бразди от човешки пръсти, сякаш тварта е издърпала някого обратно във водата.

— Затваряте си плювалниците, не искам да чувам такива приказки! — извика господин Кауч, поглеждайки свирепо моряците. Той стоеше, облегнал единия си крак на носа на велбота, и стиснал греблото си в ръка като харпун. Мъжете веднага млъкнаха.

На северозападния край на откритата вода имаше още три подобни кървави петна. При това третото изглеждаше така, сякаш някой е бил изяден на десет фута от ръба на леденото поле. Там бяха останали кости от крака, няколко оглозгани ребра, разкъсана ципа, която можеше да е човешка кожа, и парчета от дрехи, но не видяхме череп или нещо, по което да разпознаем жертвата.

— Качете ме на леда, господин Кауч — казах аз. — Ще проуча останките.

Така и направих. Навсякъде другаде по света освен в Арктика при подобни обстоятелства над червеното месо и мускулите щяха да кръжат рояци мухи, да не говорим за купчината черва, изглеждаща като леко засипана от навалелия сняг къртичина. Ала тук цареше пълна тишина, нарушавана само от тихото свистене на северозападния вятър и стоновете на леда.

Извиках към лодката — моряците бяха извърнали лица, — че е невъзможно да разпозная останките. Дори по няколкото къса от дрехи не можеше да се разпознае жертвата. На мястото на касапницата не беше останала нито главата, нито ботушите, нито дланите, нито краката, нито дори туловището с изключение на оглозганите ребра, част от гръбначния стълб и половината тазова кост.

— Останете на мястото си, господин Гудсър — извика Кауч. — Ще изпратя при вас Марк и Тадман с празна торба от патрони, за да сложите в нея останките на клетника. Капитан Крозиър ще иска да ги погребем.

Работата беше изключително неприятна, но я свършихме бързо. В края на краищата наредих на двамата моряци да сложат в торбата саван само ребрата и половината тазова кост. Гръбнакът беше замръзнал в леда, а останалите вътрешности бяха твърде отвратителни, за да се занимаваме с тях.

Тъкмо се бяхме отблъснали от леда и плавахме покрай южния край на откритата вода, когато се разнесе вик откъм северната й страна.

— Човек! — извика някой от моряците. — Намерихме човек!