Дан Симънс - Ужас

Както обикновено, пренесохме лодките в два курса, но този път, след като бяхме загубили девет души и бяхме още по-отслабнали, в тази дълга арктическа вечер на 10 юли бяхме преодолели доста по-малко от една миля, когато най-накрая разпънахме палатките и легнахме да спим.

Сънят ни беше прекъснат след по-малко от два часа, когато ледът под нас изведнъж започна да трещи и да се тресе. Цялото ледено поле се люлееше. Изключително разтревожени, всички запълзяха към изходите на палатките и настана страшна суматоха. Моряците започнаха да събират палатките и да се готвят за товарене на багажа, но капитан Крозиър, господин Кауч и първи помощник-капитан Девьо призоваха с викове всички към спокойствие. Офицерите отбелязаха, че няма признаци за пропукване на леда, той само се движеше.

След петнайсет минути ледът постепенно се успокои и повърхността на замръзналото море отново стана солидна като скала. Изпълзяхме обратно в палатките.

Час по-късно ледът отново започна да трещи и да се люлее. Мнозина от нас пак изскочиха във ветровития мрак, но най-смелите останаха в спалните си чували. Онези, които се бяха поддали на ужаса, пропълзяха обратно в претъпканите си, зловонни палатки, при хъркащите си другари в мокрите им спални чували. За щастие нямаше кой да види зачервените им от срам лица.

През целия следващ ден теглехме с всички сили лодките на югоизток по леда, който сега изглеждаше не по-надежден от силно опъната гума. Започнаха да се появяват пукнатини, но макар най-дълбоките от тях да свидетелстваха, че дебелината на леда си остава шест и повече фута, усещането ни, че се движим по монолитно ледено поле изчезна — сега ни се струваше, че се прехвърляме от един плаващ леден къс на друг във вълнист океан от белота.

Тук трябва да отбележа, че на втората вечер след като напуснахме езерото след ледовете, аз изпълних задължението си да прегледам личните вещи на загиналите, голяма част от които бяха останали с общия багаж, когато лейтенант Литъл и отрядът му отплаваха с велбота. Вече бях стигнал до малкото вързопче на марсовия старшина Хари Пеглър, в което имаше няколко жалки останки от дрехи, няколко писма, рогово гребенче и няколко книги, когато моят помощник, Джон Бриджънс, попита:

— Мога ли да взема някои от тези вещи, доктор Гудсър?

Учудих се. Бриджънс сочеше гребенчето и дебела тетрадка с кожена подвързия.

Вече бях прегледал тетрадката. Пеглър беше писал с някакъв примитивен шифър — подреждайки думите отзад напред, като последната буква на последната дума във всяко изречение беше с главна буква, — но макар че описанието на събитията през последната година на експедицията ни би могло да представлява известен интерес за роднините му, почеркът на марсовия старшина и структурата на изреченията, да не говорим за правописа, ставаха все по-объркани през месеците, предшестващи напускането на кораба, а накрая бяха съвсем несвързани. На една от страниците Пеглър беше написал: „О, смърте, где ти е жилото, гробът край залива Утеха, за който има съмнения как… (следващият ред беше нечетлив, явно залян с вода)… бояджията кза…“

От другата страна на същата страница Пеглър беше начертал с трепереща ръка кръг, в който беше написал: „лагерът ужас изчистен“. Датата беше написана нечетливо, но, изглежда, беше около двайсет и пети април. Една от съседните страници съдържаше фрагменти като: „Ще ли достигнем твърда земя… ще поискаме грог да намокрим наште… одки… цялото мое изкуство Том за мен аз мисля… време… близко ще легна и… двайсет и първи нощта сгласен.“

Предположих, че Пеглър беше написал това вечерта на 21 април, когато капитан Крозиър съобщи на хората от „Ужас“ и „Еребус“, че на следващата сутрин последните от тях ще напуснат кораба.

С други думи, в тетрадката имаше несвързани драсканици на полуграмотен човек, които не говореха добре нито за образованието, нито за литературните умения на Хари Пеглър.

— За какво са ви? — попитах аз Бриджънс. — Приятел ли ви беше Пеглър?

— Да, докторе.

— Гребен ли ви трябва?

Възрастният стюард беше почти плешив.

— Не, докторе. Просто нещо за спомен от човека. Гребенът и дневникът ще са достатъчни.

Много странно, помислих си аз, тъй като в момента всички се опитваха да се избавят от излишните си вещи, а не да добавят тежки книги към багажа, който се налагаше да мъкнат.

Но дадох на Бриджънс и гребена, и дневника. Никой нямаше нужда нито от ризата, нито от чорапите, нито от резервните кожени панталони или от Библията, затова на следващата сутрин ги оставих в купчината от ненужни вещи. Тя се състоеше от изоставените последни притежания на Пеглър, Литъл, Рийд, Бери, Крисп, Бейтс, Симс, Уенцол и Солт, които използвахме за издигане на малка пирамида в памет на загиналите.