Дан Симънс - Ужас

На следващата сутрин, 12 юли, започнахме да попадаме на нови кървави петна върху леда. Отначало мъжете се уплашиха, че това е поредното свидетелство за гибелта на нашите другари, но капитан Крозиър ни отведе до едно от залетите с кръв места и се оказа, че насред замръзналата тъмночервена локва лежи трупът на бяла мечка. Всичко това бяха убити бели мечки, от много от които беше останала само разбитата глава, окървавената бяла кожа и раздробените кости и лапи.

Отначало мъжете се успокоиха. После, разбира се, възникна въпросът кой е убил тези едри хищници само часове преди появата ни.

Отговорът беше очевиден.

Но защо ще избива бели мечки? Отговорът и на този въпрос изглеждаше явен: за да ни лиши от всякакви възможни запаси от храна.

Към 16 юни хората изглеждаха напълно неспособни да продължат нататък. За осемнайсетчасовия ден при постоянно напрягане на силите успявахме да изминем по-малко от една миля по леда. Често при спирането ни за лагеруване можехме да видим купчината захвърлени дрехи и оборудване, останали на мястото на предишния ни лагер. Продължавахме да попадаме на убити бели мечки. Духът ни беше толкова паднал, че ако тази седмица бяхме гласували, мнозинството щеше да предпочете да се откажем от по-нататъшни усилия, да легнем на леда и да умрем.

През нощта на 16 юли, когато всички спяха и само един човек стоеше на вахта, капитан Крозиър ме помоли да се явя при него в палатката му. Сега той спеше заедно с Чарлс Девьо, с домакина си Чарлс Хамилтън Озмър (у когото се наблюдаваха симптоми на пневмония), с кормчията на „Еребус“ Уилям Бел и с Филип Редингтън, бившия старшина на бака на сър Джон и капитан Фицджеймс.

Капитанът кимна и всички освен първи помощник Девьо и господин Озмър излязоха от палатката, за да можем да разговаряме насаме.

— Доктор Гудсър — започна капитанът, — нуждая се от съвета ви.

Кимнах, готов да го изслушам.

— Имаме достатъчно топли дрехи и палатки — каза капитан Крозиър. — Допълнителните ботуши, които бяха натоварени по мое нареждане на пинасите с резервно снаряжение, спасиха много хора от ампутации.

— Така е, сър — казах аз, макар че разбирах, че не по този въпрос капитанът иска да се посъветва с мен.

— Утре сутринта смятам да съобщя на хората, че ще ни се наложи да изоставим един велбот, два катера и един пинас и да продължим пътя си само с пет лодки — каза капитан Крозиър. — Тези два велбота, два катера и един пинас са в по-добро състояние, отколкото останалите лодки, и в тях ще има място за всички при плаване по открита вода — ако намерим такава, преди да се доберем до устието на реката на Бак, — тъй като сме останали с много малко запаси.

— Хората ще са страшно доволни, когато чуят това, сър — казах.

Аз самият бях много зарадван. Тъй като сега теглех в хамутите наравно с другите, буквално почувствах как огромна тежест слиза от раменете ми при новината, че с проклетите двойни курсове вече е приключено.

— Това, което искам да знам, доктор Гудсър — продължи капитанът с извънредно уморения си пресипнал глас, — е дали дажбите могат да бъдат орязани допълнително. Или по-скоро дали ако ги орежем, хората все още ще са способни да теглят шейните. Интересува ме професионалното ви мнение, докторе.

Вторачих се в брезентовия под на палатката. Един от тиганите на господин Дигъл — или може би преносимото устройство на господин Уол за загряване на чай, което използвахме, докато все още имахме бутилки с етер за спиртниците — беше прогорил в него кръгла дупка.

— Капитане, господин Девьо — казах аз най-накрая, прекрасно разбирайки, че казвам неща, които са очевидни за тях, — хората и сега получават много по-малко храна, отколкото е необходимо за поддържане на силите при всекидневен тежък физически труд. — Поех си дъх. — Всичко, което ядат, е студено. Последните консервирани продукти бяха изядени преди седмици. Изоставихме спиртните печки и спиртниците заедно с последните празни бутилки от етер. Тази вечер всеки от хората получи за вечеря по един сухар, къс студено осолено свинско, по унция шоколад, няколко глътки чай с по-малко от лъжичка захар и супена лъжица ром.

— И щипка тютюн — добави господин Озмър.

Аз кимнах.

— Да, и щипка тютюн. Те наистина обичат тютюна. Прекрасно беше, че намерихме скрити запаси сред багажа. Но не, капитане, хората няма да могат да издържат ново намаляване на дажбите.

— Ще им се наложи — каза капитан Крозиър. — Осоленото свинско свършва след шест дни. Ромът — след десет.