Крозиър беше прекарал много лета в арктическите морета и знаеше, че в средата на юли водата и плаващите ледени късове би трябвало да гъмжат от живот: огромни моржове, които се припичат на слънцето върху ледените късове и шумно пляскат във водата, издавайки лаещи звуци, наподобяващи оригване; многобройни тюлени, които скачат във водата и изскачат от нея като играещи си деца, и комично се пързалят по корем върху леда; китове, които изстрелват фонтанчета вода, превъртат се във водата и се гмурват в нея, разпръсвайки около себе си мирис на риба; женски бели мечки, които плуват в черните води със своите непохватни мечета, дебнат тюлените върху ледените блокове, с резки движения отръскват водата от странната си козина, когато се издърпат от морето върху някой леден блок, и избягват по-големите и по-опасни мъжки, които биха изяли и самката, и мечето, ако стомасите им са празни; и накрая морските птици, които летят отгоре в такова изобилие, че почти затъмняват синьото арктическо лятно небе — птици по бреговете, птици по плаващите ледени блокове или седящи по неравните върхове на глетчерите като ноти в партитура, докато безброй други чайки, гларуси и исландски соколи кръжат ниско над водата.
Това лято за втора поредна година на леда не се виждаха никакви живи същества — само изтощените и слабеещи хора на Крозиър, задъхващи се в своите впрягове, и техният неуморен преследвач, мяркащ се за кратко в далечината, винаги извън обхвата на оръжията им. На няколко пъти вечер хората чуваха лая на арктически лисици и често откриваха изящните им следи в снега, но нито една от животинките не попадна пред очите на ловците. Когато мъжете виждаха или чуваха китове, те винаги се оказваха твърде далеч, зад много ледени блокове и канали, за да бъдат достигнати дори с отчаяно, безразсъдно тичане — мъжете прескачаха с риск за живота си от един клатещ се леден къс на друг, докато морските бозайници небрежно изскачаха от водата, после се гмурваха и отново изчезваха.
Крозиър не беше сигурен дали биха успели да убият кит с малкото слаби оръжия, които им бяха останали, но предполагаше, че ще могат — няколко пушечни куршума в мозъка би трябвало да убият всяко същество с изключение на звяра, който ги следваше по петите (и който моряците отдавна не смятаха за звяр, а за безмилостния Бог от капитанската „Книга на Левиатан“), — и ако някак намерят сили да извлекат кита върху леда и да разтопят мазнината му, тя би им стигнала за много седмици и месеци работа на печката на господин Дигъл, а те биха яли лой и прясно месо до пръсване.
Най-силно от всичко Крозиър искаше да убие самото създание. За разлика от хората си той вярваше, че е смъртно — просто едно животно, нищо повече. Може би по-умно дори от страховито интелигентната бяла мечка, но все пак животно.
Крозиър знаеше, че ако успееше да убие съществото, самият факт, че е мъртво — радостта от отмъщението за толкова много убити, независимо от това, че останалите участници в експедицията така или иначе щяха да умрат от глад и скорбут, — щеше временно да повдигне духа на оцелелите повече, отколкото ако намереха двайсет галона ром.
Звярът не ги беше безпокоил — нито беше убил някой от тях, — откакто лейтенант Литъл и хората му бяха загинали в езерото сред ледовете. Всеки отряд, изпращан от капитана на лов, получаваше заповед веднага да се връща, ако открие следите на тварта в снега; Крозиър възнамеряваше да вземе всеки мъж, който можеше да върви, и всяко оръжие, което можеше да стреля, за да проследи звяра. Ако се наложеше, той щеше да накара хората си да удрят тигани и тенджери и да крещят с всички сили, за да изкарат съществото на открито, точно както индийските викачи изкарват тигъра, криещ се във високите треви.
Ала Крозиър разбираше, че ползата от това няма да е по-голяма от засадата на покойния сър Джон. За да накарат съществото да се приближи повече до тях, те имаха нужда от примамка. Крозиър не се и съмняваше, че то продължава да върви след тях, да се приближава през тъмните часове на денонощието, да се крие някъде, вероятно под леда, през деня и щеше да се приближи дори повече, ако успееха да го подмамят някак си. Но те нямаха прясно месо, а дори и да имаха даже само един фунт, мъжете щяха да го изядат, а не да го използват за примамка на звяра.
И все пак, мислеше си Крозиър, припомняйки си невероятно огромните размери и маса на чудовищното създание от ледовете — повече от един тон месо и мускули, може би дори няколко тона, тъй като по-големите мъжки екземпляри на белите мечки тежаха до хиляда и петстотин фунта, а в сравнение със съществото неговите мечешки братовчеди изглеждаха като ловни кучета, застанали до едър мъж, — ако успееха да убият убиеца си, хората щяха да се хранят до насита седмици наред. И Крозиър знаеше, че дори да ядат месото сурово, както ядяха осоленото свинско по време на поход, те щяха да са изпълнени с удоволствието от отмъщението, макар и поднесено студено.
Читать дальше