Дан Симънс - Ужас

Крозиър, който вече всеки ден очакваше да види отпред тесния провлак — предполагаемия полуостров, свързващ Земята на Крал Уилям с вече нанесения на картата полуостров Аделаида, — се събуди в лодката на разсъмване в сряда, 26 юли, и забеляза, че въздухът е станал по-студен, небето е синьо и безоблачно, а на петнайсетина мили на север и на юг се вижда земя.

По-късно, след като събра петте лодки заедно, Крозиър застана на носа на велбота си и извика:

— Хора, Земята на Крал Уилям е остров Крал Уилям. Сега вече съм сигурен, че напред, на изток и на юг до реката на Бак, се простира море, но съм готов да заложа последния си грош, че няма суша, свързваща носа, който виждате далече на югозапад, с носа, който виждате далеч на североизток. Намираме се в проток. И тъй като по всяка вероятност се намираме на север от полуостров Аделаида, ние изпълнихме целта на експедицията на сър Джон Франклин. Това е Северозападният проход. Ей Богу, вие успяхте!

Разнесоха се слаби радостни възгласи, последвани от кашлица.

Ако ледените късове и лодките се носеха на юг, на тежкото плаване и теглене на шейни щеше да му се вижда краят. Но каналите и районите без лед, през които плаваха, продължаваха да се отварят само на север.

Животът в лодките беше също толкова непоносим, колкото и в палатките на плаващите ледени късове. Хората бяха наблъскани в тясното пространство. Въпреки наредените напречно дъски, които осигуряваха второ ниво за спане на велботите и катерите с надстроени от господин Хъни бордове — разглобените шейни също служеха като един вид Т-образна палуба в средната част на претъпканите катери и пинаса, — облечените във влажни вълнени дрехи мъже денем и нощем се притискаха един към друг. Налагаше им се да клечат над планшира, за да се облекчават — необходимостта от което ставаше все по-рядка дори за сериозно болните от скорбут, тъй като запасите от храна и вода намаляваха, — но докато всички мъже бяха изгубили и последните остатъци от благоприличие, често неочаквани вълни обливаха голите им задници и свалените панталони, което водеше до ругатни, циреи и дълги нощи, прекарани в треперене.

Сутринта в петък, 28 юли 1848 година, наблюдателят на велбота на Крозиър — най-дребният мъж от всяка лодка беше изпращан на късата мачта с малък далекоглед — забеляза лабиринт от канали между ледовете, който водеше право до земята на северозапад, на около три мили от тях.

Дееспособните мъже в петте лодки гребаха — и при нужда, когато каналите се стесняваха, се оттласкваха с веслата от леда, а най-здравите мъже на носа разчупваха леда с кирки — в продължение на осемнайсет часа.

Слязоха на каменист бряг малко след единайсет часа през нощта, в тъмнина, разсейвана рядко от проблясъците лунна светлина при разкъсването на облачната пелена, която отново беше покрила небето.

Мъжете бяха твърде изтощени, за да разтоварват шейните, и оставиха на тях катерите и пинасите. Бяха твърде изморени, за да разопаковат мокрите си холандски палатки и спалните чували.

Те се строполиха върху камъните на мястото, докъдето бяха довлекли тежките лодки по крайбрежния лед и чакълестия бряг, който високият прилив беше направил твърде хлъзгав. Спяха на групички, греейки се единствено от слабата телесна топлина на другарите си.

Крозиър дори не постави часовой. Ако тварта искаше да ги нападне тази вечер, нека заповяда. Но преди да заспи, той прекара един час в опити да снеме точни показания от секстанта и да определи местоположението по навигационните таблици и карти, които все още носеше със себе си.

Доколкото успя да изчисли, те бяха прекарали на леда двайсет и пет дни и бяха изминали пеша, в дрейфуване и гребане общо четирийсет и шест мили на изток-североизток. Отново се намираха на Земята на Крал Уилям някъде на север от полуостров Аделаида и още по-далеч от устието на реката на Бак, отколкото допреди два дни — на около трийсет и пет мили северозападно от тесния залив от другата страна на безименния проток, който просто не можеха да пресекат. Дори ако успееха да го направят, пак щяха да се намират на повече от шейсет мили от устието на реката и на общо деветстотин мили от Голямото робско езеро и от спасението.

Крозиър внимателно прибра секстанта в дървената му кутия, която сложи в непромокаема мушамена торба.

Намери едно влажно одеяло във велбота и го хвърли на камъните до Девьо и още трима спящи мъже. Заспа за броени секунди.

Сънува как баба Мойра го побутва към парапета на олтара и чакащия го свещеник с мокрите одежди.