Дан Симънс - Ужас

— Говорите като истински стоик, господин Бриджънс. Последовател на Марк Аврелий. Ако императорът е недоволен от нас, вървете си вкъщи, вземете топла вана…

— О, не, сър — каза Бриджънс. — Няма да крия, че се възхищавам на философията на стоицизма, но истината е, че винаги съм се боял от ножове и остриета. Императорът с лекота може да ми вземе главата, семейството и земите, защото аз съм голям страхливец, когато нещата опрат до каквито и да било остриета. Просто тази вечер искам да се поразходя. Може и да подремна.

— „И да сънувате може би“? — каза Гудсър.

— Да, точно там е работата — призна стюардът. Скръбта и тревогата — а може би и страхът — в гласа му бяха неподправени.

— Наистина ли смятате, че нямаме никакви шансове да се спасим? — попита лекарят с искрено любопитство и съвсем лека тъга.

Бриджънс помълча около минута. Най-накрая отговори:

— Наистина не знам. Може би всичко зависи от това дали вече са изпратили спасителна експедиция на север от Голямото робско езеро или от някой друг аванпост. Допускам, че са го направили — от нас не са получавани никакви вести вече три години, — и ако е така, може и да имаме някакъв шанс. Ала знам със сигурност, че ако някой от нашата експедиция може да ни отведе до дома, то това е само капитан Франсис Роудън Мойра Крозиър. По моето скромно мнение той винаги е бил недооценяван от Адмиралтейството.

— Кажете му го сам, човече — каза Гудсър. — Или поне му съобщете, че си тръгвате. Дължите му поне това.

Бриджънс се усмихна.

— Бих го направил, докторе, но и двамата знаем, че капитанът няма да ме пусне. Той понася всичко стоически, но не е стоик. Може да ме окове във вериги, за да не ми позволи… да си отида.

— Да — съгласи се Гудсър. — Но ще ми направите огромна услуга, ако останете, Бриджънс. Очакват ме няколко ампутации и ще ми потрябва твърдата ви ръка.

— Тук остават други млади мъже, които могат да ви помогнат, сър, и техните ръце са много по-твърди и по-силни от моите.

— Но никой не е толкова интелигентен — каза Гудсър. — С никого не мога да разговарям така, както разговарям с вас. Ценя съветите ви.

— Благодаря ви, докторе — отвърна Бриджънс и отново се усмихна. — Не исках да ви го казвам, сър, но винаги ми се е гадело от всичко, свързано с кръвта и болката. Още от дете. Възможността да работя с вас през последните няколко седмици беше голяма чест за мен, но впечатлителната ми натура не го понасяше добре. Винаги съм се съгласявал със свети Августин, който е казал, че единственият истински грях е човешката болка. Ако смятате да извършвате ампутации, тогава аз по-добре да си вървя. — Той протегна ръка. — Сбогом, доктор Гудсър.

— Сбогом, Бриджънс. — Лекарят стисна здраво с двете си ръце ръката на възрастния мъж и я разтърси.

Бриджънс тръгна в североизточна посока, изкатери се от плитката речна долина — както навсякъде на острова Крал Уилям, нито един хълм или хребет не се издигаше на височина повече от петнайсет или двайсет фута над морското равнище, — намери един скалист хребет, който не беше покрит със сняг, и закрачи по него, отдалечавайки се от лагера.

Слънцето вече залязваше около десет часа вечерта, но Джон Бриджънс реши, че няма да върви чак докато се стъмни. На около три мили от Речния лагер той намери едно сухо местенце на хребета, седна, извади от джоба си един сухар — дневната му дажба — и бавно го изяде. Макар и застоял, той му се стори като едно от най-вкусните неща, които бе опитвал в живота си. Беше забравил да вземе вода със себе си, но загреба малко сняг в шепите си и го остави да се стопи в устата му.

Залезът на югозапад представляваше прекрасно зрелище. Слънцето дори се показа в процепа между ниско надвисналите сиви облаци и сивия каменист хребет, увисна там за миг като оранжева топка — на подобни залези се беше наслаждавал Одисей, а не Лир — и после се скри зад хоризонта.

Спусна се сивкав мек сумрак и температурата на въздуха, която в продължение на два дни се държеше около двайсет градуса 76 76 Около минус седем градуса по Целзий. , сега бързо започна да пада. Скоро щеше да се появи вятър. Бриджънс искаше да заспи, преди от северозапад да задуха нощният вятър или над земята и протока да се разрази гръмотевична буря.

Той бръкна в джоба си и извади трите останали там предмета.

Първият беше четката за дрехи, която Джон Бриджънс бе използвал като стюард повече от трийсет години. Мъжът докосна с пръсти мъхчетата от плат, усмихна се леко на някаква ирония, която откриваше само той, и прибра четката в другия си джоб.