Дан Симънс - Ужас

С късче сухар и няколко глътки прясна вода на ден хората на Полърд — неговият племенник Оуен Кофин, освободеният от робство чернокож на име Барзилай Рей и двама моряци — успели да останат живи в продължение на девет седмици.

Те все още се намирали на повече от хиляда и шестстотин мили от сушата, когато били доядени последните сухари и била допита последната вода. Крозиър беше изчислил, че дори сухарите да стигнат за още един месец на хората от неговата собствена експедиция и те да успеят да стигнат до устието на реката на Бак, до най-близкото селище щяха да им остават още осемстотин мили.

На борда на велбота на Полърд нямало мъртъвци, затова те теглили жребий. Младият му племенник Оуен Кофин изтеглил късата сламка. След това отново теглили жребий кой да свърши работата. Късата сламка се паднала на Чарлс Рамсдел.

С треперещ глас Кофин се сбогувал с другарите си (Крозиър винаги си спомняше студения ужас, който беше стегнал скротума му първия път, когато чу тази част от историята от един по-възрастен мъж, с когото носеше вахтата високо на бизанмачтата на един военен кораб далеч от бреговете на Аржентина; морякът беше уплашил лейтенант Крозиър, като произнесе прощалните слова с треперещ момчешки глас), след което младежът положил глава на планшира и затворил очи.

Капитан Полърд, както сам разказал впоследствие, дал на Рамсдел своя пистолет и се обърнал настрани.

Рамсдел застрелял момчето в тила.

Останалите четирима, включително капитан Полърд, чичо на момчето, първо изпили кръвта му, докато била още топла. За разлика от водата на безкрайния океан наоколо кръвта, макар и солена, ставала за пиене.

След това изрязали месото на момчето от костите и го изяли сурово.

После строшили костите на Оуен Кофин и изсмукали костния мозък до капка.

Трупът на юнгата ги поддържал тринайсет дни и точно когато отново се канели да теглят жребий, чернокожият моряк Барзилай Рей умрял от жажда и изтощение. И отново източването на кръвта, изпиването й, нарязването на месото, счупването на костите и изсмукването на костния мозък успели да ги поддържат живи, докато на 23 февруари 1821 година не били спасени от китоловния кораб „Дофин“.

Франсис Крозиър никога не се беше срещал с капитан Полърд, но следеше кариерата му. Злочестият американец беше запазил чина си и беше излязъл отново в морето — и отново беше претърпял корабокрушение. След като беше спасен за втори път, повече никога не му повериха командването на кораб. Според последното, което беше чул Крозиър само няколко месеца преди отплаването на експедицията на сър Джон, капитан Полърд живеел в Нантъкет и работел като градски пазач, а всички местни жители и китоловци странели от него. Говореше се, че Полърд се състарил преждевременно, разговарял на висок глас със себе си и с отдавна мъртвия си племенник и криел сухари и осолено свинско в покривните греди на дома си.

Крозиър знаеше, че след няколко седмици или дори няколко дни хората му също трябва да вземат решение дали да изядат мъртъвците си.

Те се намираха твърде близо до стадия, в който щяха да останат твърде малко и твърде слаби, за да теглят лодките, но четиридневната почивка на леда от 18 до 22 юли изобщо не възстанови силите им. Крозиър, Девьо и Кауч — младият лейтенант Ходжсън, макар и втори по старшинство, в последно време не получаваше никаква власт от капитана — всяка сутрин вдигаха мъжете и ги изпращаха на лов, караха ги да поправят плъзгачите на шейните или да ремонтират лодките само и само да правят нещо, а не да лежат по цял ден в замръзналите си спални чували в мокрите палатки, но всъщност единственото, което им оставаше, беше да седят дни наред на слепените помежду си плаващи ледени късове, тъй като многобройните мънички водни канали, пукнатини, малки локви и участъци от тънък, кишав лед не им позволяваха да се придвижат нито на юг, нито на изток или север.

Крозиър отказваше да се връщат на запад и северозапад.

Ала ледените късове не се носеха в нужната посока — на югоизток, към устието на река Грейт Фиш. Те просто се въртяха на мястото си, също като паковия лед, който две дълги зими държа в плен „Еребус“ и „Ужас“.

Най-накрая в събота, 22 юли, в следобедните часове на деня, техният леден къс започна да се покрива с пукнатини и Крозиър нареди всички да се качват в лодките. И ето че вече шести ден те плаваха, свързани помежду си с въжета, по езерца и канали, твърде малки или твърде къси, за да могат да използват гребла или платна. На Крозиър му беше останал един секстант (той беше изоставил на леда по-тежкия теодолит) и докато останалите спяха, той записваше показанията, които успееше да вземе при редките разкъсвания на облачната пелена. По неговите сметки се намираха някъде на осемдесет и пет мили северозападно от устието на река Грейт Фиш.