Дан Симънс - Ужас

Ако това можеше да им помогне, Франсис Крозиър бе готов самият той да остане на леда като примамка. Ако това можеше да им помогне. Ако то можеше да ги спаси и да нахрани дори част от хората му, Крозиър щеше да се предложи на звяра и да се надява, че хората му, които се бяха представили като ужасни стрелци още преди последните морски пехотинци от „Ужас“ да загинат в ледената вода, ще успеят да прострелят чудовището достатъчно пъти, така че дори и да няма отделни смъртоносни рани, то да умре от загубата на кръв, независимо дали примамката оцелее или не.

При мисълта за морските пехотинци той неволно си спомни за тялото на редник Хенри Уилкс, положено в една от изоставените лодки седмица по-рано. Никой не дойде да оплаче непогребания Уилкс с изключение на Крозиър, Девьо и неколцина от най-близките приятели на пехотинеца, които преди зазоряване казаха няколко думи над трупа му.

„Трябваше да използваме тялото на Уилкс като примамка“ — помисли си Крозиър, докато лежеше на дъното на полюляващия се велбот, заобиколен от купчините спящи мъже.

След това осъзна — и не за пръв път — че те разполагат с по-прясна примамка. Цели осем месеца Дейвид Лийс представляваше просто излишен товар, още от онази нощ през декември предишната година, когато тварта се беше впуснала да преследва ледовия лоцман Бланки по леда. От същата онази нощ Лийс непрекъснато се взираше в нищото със стъклен поглед — нереагиращ, безполезен и вече четири месеца теглен в лодката като сто и трийсет фунта мръсно пране, — но въпреки това успяваше всяка вечер да изсърба бульона от осолено свинско и порцията си ром, а всяка сутрин да преглътне лъжичката чай със захар.

За чест на хората никой от тях — дори интригантстващите Хики и Ейлмър — не предложи да изоставят Лийс или когото и да било от останалите болни, неспособни да ходят. Но сигурно през главите на всички беше минавала една и съща мисъл…

Да ги изядем.

Да изядем първо Лийс, а после и останалите, когато умрат.

Франсис Крозиър беше толкова гладен, че можеше да си представи как яде човешка плът. Не би могъл да убие човек, за да го изяде — все още не, — но след като така или иначе е мъртъв, защо да изоставят толкова много месо да гние под арктическото лятно слънце? Или още по-лошо — да бъде изядено от тварта, която ги преследваше?

Като млад лейтенант на двайсет и няколко години Крозиър беше научил — което се случваше на всички моряци рано или късно, обикновено още докато са юнги — истинската история на капитан Полърд, командир на американския бриг „Есекс“ през 1820 година.

„Есекс“ получил пробойна и потънал, както по-късно бяха докладвали малцината оцелели, след нападение на кашалот. Това се случило в една от най-пустите части на Тихия океан и всичките двайсет членове на екипажа през това време били на лов за китове с лодките си, и при връщането си забелязали бързо потъващия кораб. Оцелелите успели да вземат няколко инструмента, няколко навигационни прибора и един пистолет и отплавали с трите си велбота. Единствените им провизии били две живи костенурки, заловени на Галапагоските острови, две каци със сухари и шест бъчонки с прясна вода.

Насочили се към Южна Америка.

Първо, разбира се, убили и изяли големите костенурки, като изпили и кръвта им, след като месото свършило. След това успели да уловят няколко злочести летящи риби, които случайно скочили в лодката; и въпреки че успели да сготвят месото на костенурките, рибите изяли сурови. Сред това се гмуркали в морето, изстъргвали ракообразните от корпусите на лодките и се хранели с тях.

Като по чудо лодките се натъкнали на остров Хендерсън — едно от малките островчета сред безкрайния син простор на Тихия океан. Четири дни двайсетимата мъже ловили крабове и преследвали чайките и яйцата им. Но капитан Полърд разбирал, че на острова няма достатъчно крабове, чайки или яйца, за да могат двайсетте моряци да се изхранват повече от няколко седмици, затова седемнайсет от тях гласували да продължат плаването. На 27 декември 1820 година те се качили в лодките и помахали за сбогом на тримата си другари, които останали на острова.

На 28 януари буря разделила лодките и велботът на капитан Полърд заплавал на изток, самотен под безкрайното небе. Дневният порцион на петимата мъже се състоял от унция и половина сухар за човек на ден. По далеч неслучайно съвпадение Крозиър беше обсъждал тайно с доктор Гудсър и първи помощник Девьо да бъде въведен точно такъв порцион, когато запасите им от осолено свинско привършат след няколко дни.