Дан Симънс - Ужас

Господин Девьо се изкашля.

— Всичко зависи от това дали ще успеем да намерим и застреляме още тюлени в ледовете.

Доколкото ми беше известно — на мен и на всички хора в палатката и експедицията, — бяхме застреляли и изяли точно два тюлена след напускането на залива Утеха преди два месеца.

— Според мен — каза капитан Крозиър — най-доброто, което можем да направим при тези обстоятелства, е да тръгнем отново на север, към Земята на крал Уилям. Може би ще успеем да я достигнем за три или четири дни. Там вероятно ще можем да ядем мъх и скални лишеи. Казвали са ми, че от някои техни разновидности може да се сготви почти вкусна супа. Разбира се, ако успеем да намерим тези разновидности.

Сър Джон Франклин, помислих си уморено аз. Човекът, изял ботушите си. По-големият ми брат ми беше разказал тази история няколко месеца преди отплаването ни. Сър Джон щеше да знае от печалния си опит, какви точно мъхове и скални лишеи да избираме.

— Хората ще се радват да се върнат на сушата, капитане — беше единственото, което можах да кажа. — И ще са щастливи да чуят, че ще теглят по-малко лодки.

— Благодаря ви, докторе — каза капитан Крозиър. — Това е всичко.

Помръднах глава в жалък опит за отдаване на чест, излязох, направих обиколка из палатките, за да видя най-тежко болните от скорбут — разбира се, бяхме се избавили от палатката на лазарета и сега всяка вечер двамата с Бриджънс обхождахме палатките, за да съветваме болните и да им даваме лекарства, — а после с усилие се добрах до собствената си палатка (която делях с Бриджънс, намиращия се в безсъзнателно състояние Дейви Лийс, умиращия инженер Томпсън и тежко болния дърводелец господин Хъни) и моментално потънах в сън.

Точно през тази нощ ледът се пропука и погълна палатката, в която спяха петимата ни морски пехотинци: сержант Тоузър, капрал Хеджес, редник Уилкс, редник Хамънд и редник Дейли.

Само Уилкс успя да се измъкне от палатката, преди тя да потъне в тъмното море, и беше издърпан от пукнатината секунди преди ледът да се срути с оглушителен трясък.

Ала Уилкс беше твърде измръзнал, твърде болен, твърде ужасен и не успя да се оправи, въпреки че двамата с Бриджънс го загърнахме в последните останали ни сухи одеяла и го сложихме между нас в спалния чувал. Той почина малко преди изгрев-слънце.

Оставихме тялото му заедно с поредната купчина дрехи, четирите лодки и три от шейните.

Не проведохме погребална служба нито за него, нито за останалите морски пехотинци.

Никой не извика „ура“, когато капитан Крозиър обяви, че повече няма да ни се наложи да теглим тези четири лодки и шейните.

Обърнахме се на север и тръгнахме към сушата, скрита зад хоризонта.

Три часа по-късно ледът започна да се напуква отново и пътят ни на север беше преграден от канали и езерца, твърде малки, за да спускаме лодките във водата, но твърде широки, за да можем да прехвърляме хората и лодките над тях.

Когато Крозиър заспеше — дори само за няколко минути — сънищата се завръщаха. Двата скелета в лодката. Непоносимите американски момичета в полутъмната стая, които щракат с пръстите на краката си, имитирайки почукването на призрак по масата. Американският лекар, представящ се за полярен изследовател, дундест мъж, облечен в ескимоска парка, с покрито с тежък грим лице на ярко осветената от газови лампи сцена. После отново двата скелета в лодката. Нощта винаги завършваше със съня, който смущаваше Крозиър най-силно от всички.

Той е малко момче и се намира в огромна католическа катедрала заедно с баба Мойра. Франсис е гол. Баба му го побутва към парапета на олтара, но той се страхува да върви напред. В катедралата е студено; мраморът под босите крака на малкия Франсис е студен; белите дървени пейки са покрити с лед.

Коленичил пред парапета на олтара, младият Франсис Крозиър чувства одобрителния поглед на баба Мойра, която се намира някъде отзад, но е твърде уплашен, за да обърне глава. Нещо идва.

Свещеникът като че ли излиза през някаква врата в мраморния под в другия край на парапета. Мъжът е доста едър — направо огромен — и е облечен в бели дрехи, от които капе вода. Вонящ на кръв, пот и нещо гниещо, той се навежда над малкия Франсис Крозиър.

Франсис затваря очи, както го беше учила баба му, докато беше стоял на колене върху тънкия килим в нейната гостна, и подава език, за да получи Светото причастие. Макар да разбира цялата важност и необходимост на това тайнство, Франсис ужасно много се страхува да лапне нафората. Той знае, че животът му никога няма да е същият, след като приеме католическото причастие. Освен това знае, че ако не го приеме, животът му ще свърши.