Дан Симънс - Ужас

Когато и деветата, последна лодка беше спусната във водата и екипажът й се качи в нея, мъжете направиха жалък опит да извикат „ура“, защото повечето от тези лодки плаваха за пръв път от почти две години, но викът бързо замря. Тревогата за съдбата на екипажа на лейтенант Литъл беше твърде голяма, за да може някой да се радва истински.

През първия час и половина се чуваха единствено стоновете на леда наоколо и редките ответни възклицания на мъжете, действащи с греблата. Седнал в предната част на втория велбот, точно зад настанилия се на носа господин Кауч, и осъзнавайки своята безполезност в придвижването на лодката, аз се чувствах като мъртъв багаж, като клетия изпаднал в кома, но все още дишащ Дейвид Лийс — когото приятелите му от повече от три месеца возеха в един от пинасите без дори най-малък намек за оплакване и когото новият ми помощник, бившият стюард Джон Бриджънс, хранеше и миеше всяка вечер в медицинската палатка с такова внимание, сякаш се грижеше за любимия си парализиран дядо (иронично, като се има предвид, че Бриджънс вече е на над шейсет, а Лийс — само на четирийсет). Ала от мястото си можех да чувам какво си шепнат гребците.

— Литъл и останалите сигурно са се изгубили — прошепна моряк Кумс.

— Няма начин Едуард Литъл да се изгуби — отвърна Чарлс Бест. — Може да е заседнал, но и да се е изгубил.

— Къде да заседне? — прошепна Робърт Фериър, седнал на съседното гребло. — Този канал е със свободна вода. И вчера беше така.

— Може лейтенант Литъл и господин Рийд да са намерили канал с открита вода чак до самата река на Бак, да са вдигнали платна и да са отплавали — прошепна от съседната редица Том Макънви. — Ако питате мен, вече са там… похапват си сьомга, която скача направо в лодката, и обменят с туземците дрънкулки срещу китова мас.

Никой не каза нищо в отговор на това неприятно предположение. Всяко споменаване на ескимосите караше хората да изпадат в тих ужас след зверското убийство на лейтенант Ървинг и разстрела на осемте диваци на 24 април. Мисля, че повечето от мъжете — въпреки отчаяната надежда за спасение и получаване на каквато и да било помощ — по-скоро се страхуват от нова среща с местните жители, отколкото да се надяват на нея. Според някои философи жаждата за мъст е една от основните мотивации на човешкото поведение — и моряците са съгласни с това.

Два и половина часа след като напуснахме последния си лагер, велботът на капитан Крозиър изскочи от тесния канал в широко пространство свободна вода. Хората в неговата и в моята лодка нададоха радостни викове. При самия изход на канала, сякаш като ориентир, стърчеше черен прът, забит вертикално в снега и леда. Северозападната страна на пръта беше побеляла от падналия през нощта и замръзнал сняг.

Виковете секнаха внезапно, когато гъстата колона от лодки навлезе в откритата вода.

Водата беше червена.

На плоския лед вляво и вдясно от изхода на заливчето видяхме тъмночервени ивици и петна, които можеха да бъдат единствено кръв. От тази гледка ме побиха тръпки, а всичко останали мъже, които виждах, бяха с увиснали челюсти.

— Спокойно, хора — промърмори господин Кауч от носа на лодката ни. — Това са просто следи от нападения на бели мечки над тюлени. Виждали сме подобни гледки през лятото.

Капитан Крозиър във водещата лодка говореше на моряците горе-долу същото.

Само след минута узнахме, че кървавите следи от касапницата не са от тюлени, убити от бели мечки.

— О, Божичко! — възкликна Кумс.

Всички престанаха да гребат. Трите велбота, четирите катера и двата пинаса се скупчиха върху развълнуваната вода с червеникав оттенък.

От водата стърчеше вертикално носът на велбота на лейтенант Литъл. Виждахме ясно изписаното с черна боя име на лодката (едно от петте имена, които не бяха променени след произнесената през май кратка надгробна реч от капитан Крозиър) — „Лейди Дж. Франклин“. Велботът беше пречупен на две някъде на четири фута от носа и само носовата му част плаваше на повърхността — едвам виждахме отломките от разбитите пейки и дъски на корпуса под тъмната ледена вода.

Лодките заплаваха напред, бавно подреждайки се в една линия, а хората започнаха да събират други плаващи из водата предмети: гребло, отломки от планшира и кърмата, румпела, една уелска перука, торба за патрони, ръкавица, къс от жилетка.

Когато моряк Фериър използва дългия прът с кука, за да придърпа нещо, което приличаше на къс от син мундир, той внезапно изкрещя от ужас и едва не изпусна пръта.