Дан Симънс - Ужас

Но не приятелските закачки тревожеха Пеглър през последните седмици, а необходимостта да тича с всичка сила след отряда си, за да се включи във впряга. Толкова беше изтерзан заради вътрешните кръвоизливи, недояждането и проблемите си със сърцето, че му беше все по-трудно да настига отдалечаващите се лодки.

Затова в петък, на седми юли, Хари Пеглър вероятно беше единственият от осемдесет и деветте мъже, който се радваше на снежната виелица и спусналата се след утихването й мъгла.

Мъглата беше проблем. При движението в толкова разтеглена колона заради несигурния лед нарастваше опасността някоя от лодките да се изгуби. Дори връщането назад, за да се вземат изостаналите катери и пинаси, беше проблем, и то още преди привечер мъглата да се сгъсти. Затова капитан Крозиър нареди спиране, за да се обсъди ситуацията. Не повече от петнайсет души получиха разрешение да се съберат в един участък от леда, и то по-надалеч от лодките. Тази вечер във впряговете имаше по-малко хора, отколкото бяха необходими, за да се теглят масивните лодки и шейни.

Ако достигнеха така желаните открити води, шейните щяха да се превърнат в логистичен проблем. Имаше голяма вероятност да се наложи да натоварят отново на тях дълбоко газещите катери и пинаси с техните килове и неподвижни рулове, преди да достигнат устието на реката на Бак, така че не можаха просто да изоставят раздрънканите шейни върху леда. Преди да потеглят на път в четвъртък, Крозиър беше наредил да се направи експеримент със свалянето на шестте лодки от шейните, разглобяването на тежките шейни, доколкото е възможно, и натоварването им на лодките. Беше им отнело часове да го направят.

Хората едвам бяха успели да натоварят лодките обратно върху шейните, преди да излязат върху паковия лед. Пръстите на изтощените и болни от скорбут хора се справяха с мъка дори с най-елементарните възли. И най-плитките рани от порязване кървяха продължително. Дори от най-слабият удар върху кожата оставаха синини с размерите на длан.

Но поне сега знаеха, че могат да го направят — да свалят лодките от шейните, да натоварят шейните върху лодките, да подготвят лодките за плаване.

Ако намереха канал в скоро време.

Крозиър нареди всеки отряд да закрепи фенери на носа и кърмата на лодката си. Той отзова обратно почти безполезните морски пехотинци с прътите им и изпрати лейтенант Ходжсън да върви най-отпред в мъглата начело на един от велботите, натоварен с по-маловажно за експедицията оборудване.

Всички бяха наясно, че по този начин младият Ходжсън си плаща за връзката си с потенциалните метежници. В неговия впряг влизаха Магнъс Менсън, Ейлмър и Хики — хора, които досега винаги бяха поставяни в различни отряди. Ако тази водеща лодка пропаднеше в леда, останалите щяха да чуят крясъци и плясък в тежката вечерна мъгла, но нямаше да могат да направят нищо, освен да заобиколят опасното място.

На останалите отряди им се налагаше да рискуват да се движат по-нагъсто, за да може да виждат фенерите на съседните лодки в сгъстяващия се мрак.

Около осем часа вечерта наистина се чуха викове откъм отряда на Ходжсън, но те не бяха пропаднали в леда. Бяха открили отново свободна вода на повече от миля източно от мястото, където Литъл беше видял канала в сряда.

Останалите отряди изпратиха напред хора с фенери и започнаха да се движат предпазливо по предполагаемия тънък лед, но ледът си оставаше стабилен, с вероятна дебелина около един фут, чак до ръба на неясно откъде взелия се канал.

Процепът с черна вода беше широк само около трийсет фута, но се простираше далеч напред, губейки се в мъглата.

— Лейтенант Ходжсън — нареди Крозиър, — освободете във вашия велбот място за шестима гребци. Засега оставете допълнителния товар върху леда. После лейтенант Литъл ще поеме командването на вашия велбот. Господин Рийд, вие тръгвате с лейтенант Литъл. Ще плавате по канала два часа — ако това е възможно. Не вдигайте платната, лейтенант. Само с весла, но накарайте хората да гребат енергично. Когато двата часа изтекат — ако не стигнете до края на канала преди това, — завивате и се връщате обратно с препоръката ви дали си струва да пускаме лодките по водата. Ще използваме четирите часа, през които ще отсъствате, за да разтоварим всичко от шейните, да ги разглобим и да подготвим лодките за плаване.

— Слушам, сър — отвърна Литъл и се зае енергично да дава команди. На Пеглър му се стори, че младият Ходжсън е готов да се разплаче. Можеше да си представи колко е тежко да си на двайсет и няколко години и да знаеш, че с кариерата ти във флота е приключено. „Това ще му бъде добър урок“ — помисли си Пеглър. Той беше служил дълги години във флота, в който хората ги бесеха за участие в метеж и ги бичуваха жестоко, ако дори само си помислят за метеж, и Хари Пеглър никога не беше смятал това наказание за несправедливо.