Дан Симънс - Ужас

Походът се отрази зле на всички, но Бланки изпитваше непрекъснати болки — не от скорбута, който при него като че ли не се развиваше в толкова тежка форма, а от болката в чуканчето на отнесения му от създанието крак. Вървенето по леда и по каменистия бряг беше толкова трудно, че в късните утрини кръвта от чуканчето започваше да се стича по дървената чашка на протезата и по ремъците, придържащи я на мястото й. Кръвта се промъкваше в дебелите му платнени панталони и се стичаше по дървения крак, оставяйки кървава следа по земята; просмукваше се по дългата му долна риза, долните панталони и ризата.

През първата седмица на похода, докато все още беше студено, кръвта, слава Богу, замръзваше. Но сега, когато денем температурата се вдигаше над нулата 73 73 Около минус осемнайсет градуса по Целзий. , а в някои дни и над точката на замръзване, Бланки кървеше като заклано прасе.

Дългите зимни дрехи и шинелът също помагаха — те скриваха от капитана и останалите ужасните свидетелства за кръвотечението на Бланки, — но към средата на юни стана твърде топло, за да носят шинели, докато теглят, затова тонове пропити с пот дрехи бяха стоварени в лодките. Често, в най-топлите части на деня мъжете вървяха във впряговете само по ризи, а още дрехи обличаха следобед, когато температурите падаха към нулата. Когато го попитаха защо продължава да носи шинела си, Бланки им отговори с шега.

— Аз съм студенокръвен, момчета — рече той през смях. — Дървеният ми крак пренася студа от земята в тялото ми. Не искам да ме виждате как треперя.

Но в края на краищата му се наложи да съблече шинела. Тъй като полагаше огромни усилия да куцука достатъчно бързо, за да не изостава от отряда, и защото болката в отрязания му крак го караше да се облива в пот дори когато стоеше на място, той повече не можеше да понася повтарящите се етапи на замръзване и топене на няколкото пласта дрехи.

Когато видяха кръвта, хората не казаха нищо. Те си имаха своите проблеми. На повечето им течеше кръв заради скорбута.

Крозиър и Литъл често придърпваха Бланки и Рийд настрани и търсеха професионалното им мнение за леда отвъд айсберговата бариера покрай бреговата линия. Когато отново поеха на изток по южния бряг на носа, който навлизаше на много мили навътре в морето югозападно от залив Утеха — добавяйки около двайсетина мили към пътя им на юг, — Рийд смяташе, че ледът между тази част на Земята на Крал Уилям и континента, независимо дали са свързани или не, ще се разчупи по-бавно, отколкото паковият лед на северозапад, където условията са много по-динамични заради лятното топене на ледовете.

Бланки беше по-оптимистичен. Той посочи, че айсбергите, които са се струпали край южното крайбрежие, стават все по-малки и по-малки. Голямата някога ледена бариера, разделяща брега от морския лед, сега се беше превърнала в препятствие, не по-сериозно от група ниски ледени възвишения. Причината за това, каза Бланки на Крозиър, и Рийд се съгласи, беше, че носът на Земята на Крал Уилям заслонява този участък от морето и крайбрежието, или може би залива и брега, от потока глетчерен лед, настъпващ непрестанно от северозапад към „Еребус“ и „Ужас“ и дори към близкия до лагера „Ужас“ бряг. Безкрайният натиск на леда, посочи Бланки, идва от самия Северен полюс. Районът тук, на юг от югозападния нос на Земята на Крал Уилям, беше по-защитен. Може би ледът щеше да се разчупи по-рано.

Когато чу мнението му, Рийд го изгледа странно. Бланки знаеше какво си бе помислил вторият ледови лоцман. Независимо дали това е залив или проток, водещ до залива Чантри и устието на реката на Бак, ледът в такива ограничени пространства обикновено се разчупва последен .

Рийд щеше да постъпи правилно, ако бе изказал мнението си на глас пред капитан Крозиър — той си премълча, защото очевидно не желаеше да възразява на своя приятел и колега, — но въпреки това Бланки си оставаше оптимист. Всъщност Томас Бланки гледаше оптимистично на нещата постоянно, откакто в онази тъмна нощ на 5 декември предишната зима, когато създанието от ледовете го преследваше сред гората от глетчерови върхове, той реши, че с него е свършено.

Съществото се беше опитало да го убие два пъти. И двата пъти Томас Бланки беше губил само части от единия си крак.

Той продължаваше да куцука, поддържайки изтощените, изцедени мъже с ободряващи думи и шеги, разделяйки с тях малко тютюн или парче замразено говеждо. Бланки знаеше, че другарите му по палатка ценят присъствието му. Той поемаше вахтите си през все по-късите нощи и носеше винтовка, пристъпвайки с болка покрай шейните в първата половина на деня в качеството си на охрана, макар Томас Бланки да знаеше по-добре от всеки друг човек, че с обикновена винтовка не може да се спре Ужаса, когато той най-накрая се появи за поредната си жертва.