Несгодите на Дългия поход нарастваха. Хората умираха бавно не само от глад, скорбут и различните въздействия на атмосферните условия, но и още двама души умряха от страшната смърт от отравяне, която застигна капитан Фицджеймс. Джон Кауи, огнярят, който беше оцелял сред нахлуването на чудовището в „Еребус“ на 9 март, почина на 10 юни след продължителни гърчове и болка, последвани от безмълвна парализа. На 12 юни Дениъл Артър, трийсет и осем годишният старши кормчия на „Еребус“, се строполи от остра болка в корема и само осем часа по-късно умря от парализа на дробовете. Двамата не получиха истинско погребение; процесията спря само за да зашият двете тела в малкото останало парче резервно платно и да ги затрупат с камъни.
Ричард Ейлмър, станал обект на много предположения след смъртта на капитан Фицджеймс, не показваше почти никакви симптоми на скорбут. Носеха се слухове, че докато останалите по заповед на капитана бяха престанали да се хранят с притоплени консервирани продукти и скорбутът им се беше влошил, Ейлмър е получил нареждане да разделя дажбата си от консервирана храна с Кауи и Артър. Тъй като никой не можеше да разбере защо голднъровите консерви са убили по такъв ужасен начин трима мъже, но не са навредили на Ейлмър, единственият очевиден отговор беше предумишлено отравяне. Но макар всички да знаеха, че Ейлмър мрази капитан Фицджеймс и капитан Крозиър, никой не се сещаше за причина, поради която стюардът на оръжейната да отравя другарите си.
Освен ако не искаше след смъртта им да прибере техния дял от провизиите.
През последните дни Хенри Лойд, помощникът на доктор Гудсър в лазарета, влизаше в числото на хората, теглещи лодките — тежко болен от скорбут, той повръщаше кръв и плюеше собствените си изпадали зъби, — и тъй като Бланки беше един от малцината с изключение на Дигъл и Уол, които оставаха при лодките след сутрешния преход, той се опитваше с всички сили да помага на добрия доктор.
Най-странното беше, че сега, когато времето значително се затопли, нараснаха случаите на измръзвания. Потните мъже, които сваляха куртките и ръкавиците си, продължаваха да теглят шейните съблечени чак до безкрайно дългата студена вечер — сега слънцето висеше над южния хоризонт до полунощ — и с изненада установяваха, че междувременно температурата е паднала до минус петнайсет градуса 74 74 Минус двайсет и шест градуса по Целзий.
. На Гудсър непрекъснато му се налагаше да лекува пръсти и парчета кожа, побелели от измръзване или вече почернели от загниване.
Снежната слепота и жестокото главоболие, причинено от ослепителния блясък на слънцето, поразиха половината мъже. Крозиър и Гудсър обикаляха редиците от теглещи мъже, опитвайки се да ги придумат да носят очилата си, но всички мразеха мрежестите грозотии. Джо Андрюс, старшина на трюма в „Еребус“ и стар приятел на Том Бланки, каза веднъж, че носенето на проклетите телени очила е също толкова трудно, колкото да се опиташ да видиш нещо през дамски черни копринени гащета, но далеч не толкова забавно.
Снежната слепота и главоболията се превръщаха в сериозен проблем. Някои мъже молеха доктор Гудсър за лауданум, когато започна да ги боли главата, но лекарят им отвръщаше, че не му е останал никакъв. Бланки, който често биваше изпращан да донесе лекарства от заключения сандък на доктора, знаеше, че Гудсър лъже. Там имаше малко шишенце с лауданум без етикет. Ледовият лоцман знаеше, че лекарят го пази за някой особено тежък случай — за да облекчи предсмъртните страдания на капитан Крозиър? Или своите собствени?
Други мъже изпитваха адски болки от слънчеви изгаряния. Ръцете, лицата и вратовете на всички бяха червени и покрити с мехури, но някои моряци, които сваляха ризите си само за кратко в периода на непоносимата обедна жега, когато температурите се вдигаха над точката на замръзване, още вечерта откриваха, че кожата им, избледняла за трите години, прекарани на тъмно и затворено място, е изгоряла до червено и бързо се покрива с гнойни мехури.
Доктор Гудсър пукаше мехурите с ланцета си и мажеше откритите рани с мехлем, който според Бланки миришеше на машинно масло.
В средата на юни, когато деветдесет и петимата оцелели с усилие се придвижваха на изток по южния бряг на носа, почти всички се намираха на ръба на пълен срив. Докато имаше достатъчно мъже, които да теглят ужасно тежките шейни, натоварени с лодки, и двата натоварени догоре велбота без шейни, останалите страдащи можеха известно време да се повозят, да възстановят отчасти силите си и отново да се включат в тегленето след няколко часа или дни. Ала Бланки знаеше, че когато броят на болните и ранените, неспособни да теглят шейните, нарасне, походът им към спасението щеше да приключи.
Читать дальше