Дан Симънс - Ужас

Сега хората постоянно изпитваха такъв глад, че се спираха при всяко ручейче, падаха на четири крака и лочеха водата като кучета. Бланки знаеше, че ако не беше започнало топенето, всички щяха да умрат от жажда още преди три седмици. Запасите от гориво за спиртниците почти бяха привършили. Снегът, който топяха в устата си, първоначално като че ли утоляваше жаждата, но всъщност изтегляше енергията от тялото и засилваше жаждата. Всеки път, когато влачеха себе си и лодките през някой ручей — а от ден на ден ручеите и поточетата ставаха все повече, — всички се спираха, за да напълнят с вода бутилките, които вече не се налагаше да носят в пазвата си, за да не замръзнат.

Но въпреки че вече не ги застрашаваше смърт от жажда, Бланки виждаше, че хората отпадат поради стотици други причини. Гладът взимаше своето, като не позволяваше на изтощените мъже, освободени от нощно дежурство, да спят през четирите часа сумрак, отделени от Крозиър за сън.

За да разпънат и приберат холандските палатки — проста работа, която допреди два месеца в лагера „Ужас“ им отнемаше само двайсетина минути, — сега им трябваха по два часа сутрин и вечер. И това време се увеличаваше всеки ден, докато пръстите им подпухваха все повече и ставаха все по-непохватни.

Малцина запазваха ясно съзнание, дори на Бланки понякога му се замъгляваше разсъдъкът. През повечето време Крозиър изглеждаше като най-бдителния сред тях, но понякога, когато си мислеше, че никой не го гледа, лицето на капитана се превръщаше в маска на смъртта, белязана от умора и апатия.

Моряците, които в бурна нощ край Магелановия проток, при ураганен вятър, развързваха сложните морски възли на въжетата в самия край на полюляващите се реи на височина двеста фута над палубата, сега не можеха да завържат връзките на обувките си на дневна светлина. Тъй като в радиус от триста мили нямаше никаква дървесина — ако не се смятаха кракът на Бланки, лодките, мачтите и шейните, които теглеха, и останките на „Еребус“ и „Ужас“, намиращи се на почти сто мили северно от тях — и тъй като земята все още си оставаше замръзнала на един инч под повърхността, при всяко спиране на мъжете им се налагаше да събират купчини камъни, за да затискат краищата на палатките и да застопоряват въжетата срещу неизбежните нощни ветрове.

Тази задача също им отнемаше цяла вечност. Мъжете често заспиваха под мъглявата светлина на полунощното слънце, стиснали по един камък във всяка ръка. Понякога другарите им дори не ги разтърсваха, за да ги събудят.

Затова, когато късно следобед на осемнайсетия ден от юни 1848 година, докато мъжете извършваха втория за деня преход с лодки, третият крак на Бланки се счупи точно под кървящото му чуканче, той го прие като знак.

Тъй като този ден доктор Гудсър не се нуждаеше от помощта му, Бланки се върна заедно с мъжете за втората партида лодки и на обратния път дървеното му стъпало се заклещи между два неподвижни камъка и изкуственият крак изпращя. Това, че счупването бе толкова високо и че след толкова дни беше решил да се върне и втория път, Бланки също прие като знак.

Той откри наблизко един камък, настани се колкото се може по-удобно на него, измъкна лулата си и я натъпка с последната щипка тютюн, която пазеше от няколко седмици.

Когато няколко моряци се спряха и го попитаха какво прави, Бланки им отвърна:

— Мисля да поседна малко. Да ми почине кракът.

Когато сержант Тоузър, който командваше ариергарда от морски пехотинци в този слънчев ден, се спря и го попита изморено защо седи, след като всички продължават напред, Бланки отговори:

— Не ми обръщай внимание, Соломон. — Винаги му беше доставяло удоволствие да дразни глупавия сержант, като го нарича по име. — Тръгвай си с твоите червенодрешковци и ме остави на мира.

Половин час по-късно, когато лодките се бяха отдалечили на няколкостотин ярда южно от него, при него пристигна капитан Крозиър заедно с дърводелеца господин Хъни.

— Дявол да го вземе, какво си мислите, че правите, господин Бланки? — сопна му се Крозиър.

— Просто си почивам, капитане. Мисля да прекарам нощта тук.

— Стига глупости — каза Крозиър. Той погледна към счупения крак и се обърна към дърводелеца. — Можете ли да оправите нещата, господин Хъни? Да направите нов до утре вечер, а дотогава господин Бланки да се вози в една от лодките?

— Тъй вярно, сър — отвърна Хъни, поглеждайки с присвити очи към счупения крак с намръщения вид на майстор, раздразнен от счупването на едно от творенията му. — Не ни остана много дървесина, но има един допълнителен рул за ял, който носим като резерва за пинасите, и аз мога просто да издялам от него нов крак.