Когато излизаха на леда, Бланки се опитваше да покаже солидарност с другарите си, като се връщаше за оставените отзад лодки заедно с останалите, изминавайки и двата курса редом с напрягащите се, потни мъже, носеше разни дребни предмети, когато можеше, и от време на време предлагаше да замени във впряговете някой изтощен моряк. Но всички знаеха, че той не е в състояние достатъчно силно да набляга върху ремъците.
През шестата седмица от похода, когато се бяха отдалечили на четирийсет и седем мили от лагера и се намираха край залива Утеха, където след ужасни мъки почина клетият капитан Фицджеймс, Бланки вече ходеше с трети крак — по-некачествен и слаб заместител на втория — и мъжествено се опитваше да куцука с протезата си по камъните, през ручеите и широките разливи, макар вече да не се връщаше назад за омразното следобедно теглене.
Том Бланки разбираше, че се е превърнал просто в непосилен товар за изморените и болни оцелели — които вече бяха деветдесет и петима, ако не се брои и той, — за да продължи да пътува на юг с тях.
Единственото, което го караше да продължи да върви, дори когато третият му крак започна да се цепи — не им бяха останали повече резервни реи, от които да се изреже четвърти, — беше нарастващата надежда, че уменията му като ледови лоцман ще са необходими, когато седнат в лодките.
Но докато ледената кора върху скалите и голия каменист бряг се топеше през деня — според лейтенант Литъл температурата на въздуха понякога се вдигаше до плюс четирийсет градуса 72 72 Около четири и половина градуса по Целзий.
, — паковият лед отвъд крайбрежните айсберги не показваше никакви признаци за топене. Бланки реши да прояви търпение. Той знаеше по-добре от всеки друг участник в експедицията, че на тези ширини каналите в ледовете — дори в такова „нормално“ лято като това — могат да не се появят до средата на юли и дори до по-късно.
Но от състоянието на леда зависеше не само това дали Бланки ще се окаже полезен, а и собственото му оцеляване. Ако скоро седнеха в лодките, той щеше да оживее. Кракът не му трябваше за пътуването с лодка. Крозиър отдавна бе назначил Томас Бланки за шкипер на своя пинас — командир на осем мъже — и щом веднъж лоцманът отново се озовеше в морето, той щеше да оцелее. При малко повече късмет можеха да стигнат с малката си флотилия от десет цепещи се и надупчени лодки до самото устие на река Грейт Фиш, да спрат там за около месец, за да се преоборудват за речно плаване и — с помощта на слаб северозападен вятър и усилията на гребците — да се отправят бързо нагоре по течението. Бланки знаеше, че преодоляването на праговете ще бъде трудно, особено за него, защото той можеше да носи съвсем незначителен товар с крехкия си трети крак, но след осемте седмици кошмарно теглене на шейни това щеше да е дребна работа.
Ако Томас Бланки успееше да издържи до деня, в който седнат в лодките, той щеше да живее.
Ала Бланки знаеше една тайна, която караше дори такъв жизнерадостен човек като него да изпадне в униние: тварта от ледовете, живото въплъщение на Ужаса, го преследваше.
Забелязваха го почти всеки ден, докато измъчените хора заобикаляха широкия нос и след това, когато продължиха отново на изток по крайбрежието; всеки ден в ранния следобед, докато се връщаха обратно за петте лодки, оставени отзад, и всяка нощ около единайсет часа, когато се строполяваха в мокрите си холандски палатки, за да поспят по няколко часа.
Съществото все още ги дебнеше. Понякога офицерите го виждаха, когато насочеха далекогледите към морето. Нито Крозиър, нито Литъл, нито Ходжсън, нито който и да е от оцелелите офицери не казваше на моряците, че са видели звяра, но Бланки — който имаше повече време за наблюдения и размишления от останалите — ги виждаше как се съвещават и разбираше всичко.
Друг път мъжете, които теглеха последните шейни във върволицата, ясно виждаха звяра с невъоръжено око. Понякога той вървеше след тях, на разстояние от миля или по-малко, черно петно на фона на белия лед или бяло петно на фона на черните скали.
— Това е просто една от онези полярни бели мечки — каза Джеймс Рийд, червенобрадият ледови лоцман на „Еребус“, който сега беше един от най-добрите приятели на Бланки. — Ще те изядат при първия удобен случай, но, общо взето, са доста безобидни. Куршумите могат да ги убият. Да се надяваме, че ще се приближи. Нуждаем се от прясно месо.
Ала Бланки знаеше, че това изобщо не е някоя от белите мечки, които от време на време убиваха за храна. Това беше то , и макар всички мъже от Дългия поход да се страхуваха от него — особено през нощта или по-скоро през двата часа сумрак, които сега минаваха за нощ, — само Томас Бланки знаеше, че то ще се захване първо с него.
Читать дальше