Дан Симънс - Ужас

Ако не се смятат болните и умиращите.

Гаденето, повръщането и диарията на капитан Фицджеймс бяха ужасни. Безмилостни. Спазмите караха този силен и смел мъж да се свива в зародишна поза и крещи с глас.

На втория ден той се опита да се присъедини към своя отряд при тегленето на велбота — дори офицерите теглят от време на време, — но скоро отново падна. Този път повръщането и спазмите не спираха и за миг. Когато следобед велботът беше оставен на леда, а способните да теглят мъже се върнаха обратно, за да издърпат другите пет лодки, капитан Фицджеймс ми призна, че зрението му е ужасно замъглено и често вижда двойни образи.

Попитах го дали е носил телените очила, които използваме, за да се пазим от слънцето. Мъжете ги мразят, защото те ужасно пречат на зрението и усилват главоболието. Капитан Фицджеймс призна, че не ги е носил, но каза, че този ден е било доста облачно. Никой от останалите не ги носеше. Тогава разговорът ни бе прекъснат от поредния пристъп на повръщане и диария.

Късно вечерта, в холандската палатка, където се грижех за него, Фицджеймс изпъшка, че му е трудно да преглъща и устата му непрекъснато е суха. Скоро дишането му стана затруднено и той вече не можеше да говори. На зазоряване парализата бе достигнала до лактите му и той не можеше да вдига ръцете си или да ги използва, за да ми пише съобщения.

В този ден капитан Крозиър даде команда за почивка — първата целодневна почивка за шестте седмици откакто напуснахме лагера „Ужас“. Всички палатки бяха разпънати. От велбота на Крозиър най-накрая бе извадена и голямата палатка на лазарета — нужни бяха почти три часа, за да бъде разпъната на силния вятър и студа (а в последно време мъжете доста по-мудно се справят с тези неща) — и за пръв път от почти месец и половина настанихме сравнително удобно всички болни на едно място.

Господин Хор, отдавна боледуващият от скорбут стюард на капитан Фицджеймс, почина на втория ден от нашия поход. (В първия ужасен ден на теглене преодоляхме по-малко от миля и купчината от въглища, печки и друго оборудване, оставена на мястото на лагера „Ужас“, все още се виждаше ясно зад нас. Все едно след дванайсет часа къртовски труд не бяхме постигнали нищо. Тези първи дни — отне ни цяла седмица да прекосим покрития с лед тесен залив южно от лагера „Ужас“, изминавайки само шест мили — едва не унищожиха духа и волята ни да продължим.)

Морският пехотинец Хедър, който преди месеци изгуби част от мозъка си, най-после позволи на тялото си да умре през четвъртия ден на похода. Вечерта на същия ден останалите живи морски пехотинци свириха на гайда над плиткия му, набързо изкопан гроб.

Останалите болни също започнаха да измират бързо, но след смъртта на лейтенант Левеконт и редник Пилкингтън в края на втората седмица настъпи един продължителен период, в който никой не умря. Мъжете се убедиха, че всичките тежко болни са починали и само най-силните са останали.

Внезапният срив на капитан Фицджеймс ни напомни, че всички ние отслабваме все повече и повече. Сред нас вече нямаше наистина здрави и силни хора. С изключение може би на великана Магнъс Менсън, който крачи невъзмутимо напред и като че ли не губи нито тегло, нито енергия.

В опит да излекувам непрекъснатото повръщане на капитан Фицджеймс аз му давах дози асафетида — растителна смола, която се използва за контрол на спазмите. Тя не му помогна особено. Той не успяваше да задържи в стомаха си нито твърда храна, нито течности. Давах му варов разтвор, за да успокоя стомаха му, но и той не му помагаше.

За трудностите при преглъщането му давах сироп от синчец — танинов разтвор на билката, който е отлично отхрачващо средство. Но обикновено ефективната отвара очевидно не овлажняваше гърлото на умиращия мъж.

Когато капитан Фицджеймс изгуби способността си да движи първо ръцете, а после и краката си, аз опитах да му дам перуанско вино от кока (силно действаща смесица от вино и кокаин), разтвор от еленов рог (лекарство, което се прави от рогата на благороден елен и има силен амонячен мирис), както и разтвор от камфор. Тези лекарства, от които давах по половин доза на капитана, често задържат развитието на парализата и понякога дори обръщат процеса.

Но те не помогнаха. Парализата порази всички крайници на капитан Фицджеймс. Той продължи да повръща и да се гърчи от спазми дълго след като изгуби способността си да говори или да обяснява с жестове.

Но поне умъртвяването на речевия му апарат избави хората от бремето да слушат писъците от болка на капитана на „Еребус“. Ала в онзи продължителен последен ден аз виждах конвулсиите му и зейналата в безмълвни вопли уста.