Дан Симънс - Ужас

Вторник, 6 юни — капитан Фицджеймс най-после умря. Истинска благословия.

За разлика от останалите, които починаха през последните шест седмици след началото на похода ни на юг (същински ад с тегленето на тези лодки, от което не е освободен дори единственият останал жив лекар на експедицията), капитанът, по мое мнение, не умря от скорбут.

Той беше болен от скорбут, в това нямаше никакво съмнение. Току-що завърших аутопсията на този добър човек и синините, кървящите венци и почернелите устни говореха сами за себе си. Но според мен не го уби скорбутът.

Последните три дни от живота си капитан Фицджеймс прекара тук, на около осемдесет мили южно от лагера „Ужас“, на заледения нос във ветровития залив, където бреговата линия на Земята на Крал Уилям завива рязко на запад. За пръв път от шест седмици бяхме разопаковали всички палатки — включително най-големите — и използвахме част от въглищата в няколкото торби, които носехме със себе си, и желязната печка от велбота, теглена от единия отряд. През изминалите шест седмици се хранехме или със студена, или с леко затоплена на малките спиртници храна. Последните две нощи ядохме гореща храна — в недостатъчно количество, само една трета от дажбата, която ни е необходима, за да вършим тази невероятно изморителна работа, но все пак гореща. Две утрини поред се събуждахме на същото място. Хората го наричат „залив Утеха“.

Спряхме тук най-вече за да позволим на капитан Фицджеймс да умре спокойно. Ала през последните си дни капитанът не познаваше покой.

При горкия лейтенант Левеконт се наблюдаваха някои от симптомите, които се бяха появили при капитан Фицджеймс в последните му дни. Лейтенант Левеконт умря внезапно на тринайсетия ден от ужасния ни поход на юг — само на осемнайсет мили от лагера „Ужас“, ако не ми изневерява паметта, и в същия ден, в който угасна морският пехотинец редник Пилкингтън, — но симптомите на скорбут и при лейтенанта, и при редника свидетелстваха за напреднал стадий на заболяването и предсмъртната им агония не продължи толкова мъчително дълго.

Признавам си, че не знаех, че малкото име на лейтенант Левеконт е Хари. Отношенията ни винаги са били приятелски, но напълно официални, и аз помнех, че в списъка на личния състав той беше отбелязан като Х. Т. Д. Левеконт. Сега ме тормози мисълта, че сигурно съм чувал — навярно стотици пъти — как останалите офицери се обръщат към него с Хари, но винаги съм бил твърде зает или погълнат от мислите ми, за да му обърна внимание. Едва след смъртта на лейтенант Левеконт забелязах, че другите мъже го наричат по име.

Името на редник Пилкингтън беше Уилям.

Помня онзи ден в началото на май, когато след кратката обща погребална служба за Левеконт и редник Пилкингтън един от моряците предложи да наречем малкия къс земя, на който бяха погребани, „нос Левеконт“, но капитан Крозиър категорично отхвърли предложението, като каза, че ако започнем да наричаме всяко място на името на погребания там човек, земята ще свърши, преди да ни свършат имената.

Това озадачи мъжете и признавам, че озадачи и мен. Капитанът сигурно се беше опитал да се пошегува, но аз бях шокиран от думите му. Останалите също онемяха от шока.

Може би точно това бе и целта на капитан Крозиър. Повече никой от хората не предложи да наричаме географски обекти с имената на мъртвите ни офицери.

През последните седмици — още преди да напуснем лагера „Ужас“ — у капитан Фицджеймс се наблюдаваха всички признаци на общо изтощение на организма, но преди четири дни той като че ли беше поразен от нещо много по-бързо действащо и мъчително.

От няколко седмици капитанът имаше сериозни проблеми със стомаха и червата, но на 2 юни той внезапно рухна. Протоколът ни по време на поход не позволява да спираме заради болни мъже, а да ги поставяме в някоя от по-големите лодки и да ги теглим заедно с провизиите и останалия товар. Капитан Крозиър се погрижи капитан Фицджеймс да бъде настанен колкото се може по-удобно в собствения му велбот.

Тъй като дългият ни поход на юг се извършва на етапи — теглим по няколко часа пет от десетте тежки лодки на няколкостотин ярда през ужасния чакъл и сняг, като винаги се стараем да се придържаме към брега, вместо да си имаме работа с паковия лед и торосите, и по този начин изминаваме по-малко от миля на ден, — за мен стана практика да оставам с най-болните хора, докато теглещите групи се връщат за останалите пет лодки. Често единствената ми компания в тези часове са само господин Дигъл и господин Уол, които смело се приготвят да сготвят на малките си спиртници топла храна за почти сто умиращи от глад мъже, и няколкото мъже с мускети, които ни пазят от създанието от ледовете или от ескимосите.