Дан Симънс - Ужас

— Какво имате предвид? — попита настоятелно той. Единственият ни оцелял капитан изглеждаше толкова изморен тази вечер, че бялата му кожа буквално сияеше под звездната светлина.

— Имам предвид — поясних аз, — че офицерите ядяха най-големите порции от последните останали голднърови консерви. Понякога в развалените храни има смъртоносни паралитични отрови. Никой не знае какво представляват. Възможно е да са някакви микроскопични организми, които не сме в състояние да видим през нашите увеличителни прибори.

— Нямаше ли да ни замирише, ако консервите се бяха развалили? — прошепна Крозиър.

Поклатих глава и улових капитана за ръкава, за да подчертая гледната ми точка.

— Не. Това е ужасът на тази отрова, която парализира първо гласа, а след това и цялото тяло. Тя не може да бъде открита или изследвана. Невидима е като самата смърт.

Крозиър се замисли продължително.

— Ще наредя на всички да се въздържат от употребата на консервирани храни за три седмици — каза най-накрая той. — Известно време ще се наложи да се задоволим само с гниещото осолено говеждо и мухлясалите сухари. Ще ги ядем студени.

— Мъжете и офицерите изобщо няма да са доволни — прошепнах аз. — Консервираните супи и зеленчуци са най-близкото нещо до гореща храна по време на поход. Може да се разбунтуват срещу допълнителните ограничения при тези тежки условия.

Тогава Крозиър се усмихна. Това беше странна, смразяваща усмивка.

— Тогава няма да заповядам на всички да се въздържат от консервирана храна — изсъска той. — Стюард Ейлмър може да продължи да я яде — от същите чинии, в които е сервирал на Джеймс Фицджеймс. Лека нощ, доктор Гудсър.

Аз се върнах в палатката на лазарета, обходих спящите болни мъже, пропълзях в спалния чувал и поставих на коленете си махагоновата ми подложка за писане.

Почеркът ми е толкова нечетлив, защото треперя. И то не само от студ.

Всеки път, когато започвам да си мисля, че познавам добре някой от моряците или офицерите, аз откривам, че съм се заблуждавал. Медицинската наука никога няма да проникне в съкровените тайни и запечатаните отделения в човешката душа, дори и след милиони години прогрес.

Тръгваме утре, преди разсъмване. Подозирам, че повече няма да има спирания с такава продължителност като последните ни два дни в залива Утеха.

Когато третият поред и последен дървен крак на Том Бланки се счупи, той разбра, че това е краят.

Първият му нов крак беше нещо удивително. Издялан от едно парче твърд английски дъб, той бе внимателно изваян от господин Хъни, изкусния дърводелец на „Ужас“. Кракът представляваше истинско произведение на изкуството и Бланки обичаше да се хвали с него. Ледовият лоцман се разхождаше по кораба като добродушен пират, но когато му се налагаше да излиза на леда, той прикрепваше към протезата идеално оформено дървено стъпало, което хлътваше с прищракване в гнездото си. Подметката му беше обсипана с гвоздеи и винтове — осигуряващи по-добро сцепление с леда, отколкото шиповете на моряшките зимни ботуши — и еднокракият лоцман, макар и неспособен да тегли шейна, успяваше да се движи в крачка с отряда по време на тридневния преход от изоставения кораб до лагера „Ужас“ и при последвалия дълъг път на юг, а сега и на изток.

Но вече не можеше.

Първият му крак се счупи точно под коляното деветнайсет дни след като напуснаха лагера „Ужас“, скоро след погребението на клетите Пилкингтън и Хари Левеконт.

В онзи ден капитан Фицджеймс освободи Том Хъни от задължението да тегли и двамата с лоцмана се возиха в един пинас, привързан към шейната, влачена от двайсет мъже, докато дърводелецът му изрязваше нов крак и стъпало от парче резервна рея.

Бланки не беше сигурен дали трябва да носи стъпалото си, докато куцука редом с процесията от лодки и ругаещи, потящи се мъже. Когато все пак рискуваха да излязат върху морския лед — както в първите дни, докато прекосяваха замръзналия тесен залив южно от лагера „Ужас“, а след това и през Тюленовия залив, и отново, когато прекосяваха широкия залив на север от носа, където бяха погребали Левеконт, — обсипаното с гвоздеи и винтове стъпало твореше чудеса. Но голяма част от пътя на юг, след това на запад, покрай големия нос, а сега отново на изток, те се движеха по сушата.

Когато снегът и ледът по камъните започнаха да се топят, а те се топяха бързо през това лято, което бе много по-топло от изгубеното лято на 1847 година, дървеното овално стъпало на Том Бланки непрекъснато се плъзгаше по хлъзгавите камъни или хлътваше в пукнатините по леда, или излизаше от гнездото си при всяко неочаквано завъртане.