Дан Симънс - Ужас

Тази сутрин, на четвъртия и последен ден от агонията на капитан Фицджеймс, дробовете му започнаха да отказват, тъй като парализата се разпространи до дихателните му мускули. През целия ден той полагаше огромни усилия да диша. Двамата с Лойд — понякога с помощта на капитан Крозиър, който прекара много часове край умиращия си приятел — често повдигахме Фицджеймс до седнало положение или го вдигахме от постелята и поддържайки го под ръцете, разхождахме из палатката парализирания мъж, чиито крака се влачеха по заледения чакъл, в напразен опит да накараме дробовете му да работят.

В отчаянието си налях в устата на капитан Фицджеймс тинктура от лобелия — разтвор от индийски тютюн с цвят на уиски, който представлява почти чист никотин — и масажирах гърлото му с голите си пръсти, за да прокарам субстанцията по парализирания му хранопровод. Все едно хранех умиращо птиче. Тинктурата от лобелия беше най-добрият дихателен стимулант, останал в опразнената ми аптека, стимулант, в който доктор Педи вярваше безгранично. „Той би възкресил и Христос един ден по-рано“ — богохулстваше Педи, когато си подпийнеше.

Но и това не помогна.

Не бива да се забравя, че аз съм просто хирург, а не лекар. Изучавал съм анатомия; специализирал съм хирургия. Лекарите предписват лекарства; хирурзите режат. Но се опитвам да постигна най-доброто с лекарствата, които са ми оставили покойните ми колеги.

Най-ужасното нещо в последния ден от живота на капитан Джеймс Фицджеймс беше, че той през цялото време осъзнаваше какво му се случва — повръщането и спазмите, загубата на гласа му и на способността да преглъща, разпространяващата се парализа и последните ужасни часове на задушаване заради отказващите му бели дробове. Виждах паниката и ужаса в очите му. Умът му бе напълно функциониращ. Тялото му умираше. Той не можеше да направи нищо, за да облекчи непоносимите си страдания, освен да ме гледа с умоляващ поглед. Аз не можех да му помогна с нищо.

Вместо това излязох навън и се разплаках, като се погрижих никой от офицерите и моряците да не ме види.

Капитан Фицджеймс почина в три часа и осем минути този следобед, вторник, шести юни, в годината хиляда осемстотин четирийсет и осма от Рождението на Христа.

Плиткият му гроб вече беше изкопан. Камъните за покриването на гроба вече бяха събрани на купчина. Всички мъже, които можеха да се облекат и да стоят на краката си, присъстваха на погребалната служба. Много от онези, които бяха служили под командването на капитан Фицджеймс, плачеха. Макар днес да беше топло — между пет и десет градуса над точката на замръзване, — от безмилостния северозапад се появи студен вятър и много сълзи замръзнаха по бузите и шаловете.

Няколкото оцелели морски пехотинци дадоха залп във въздуха.

От хълма над гроба една яребица се издигна във въздуха и полетя към паковия лед.

Мъжете вкупом изстенаха. Не заради капитан Фицджеймс, а заради изпуснатата яребица, от която щеше да стане вкусно задушено за вечеря.

Докато морските пехотинци презаредят мускетите, птицата вече се намираше на сто ярда от нас, извън обсега на оръжията. (А и никой от тези пехотинци не би могъл да улучи птица в полет на разстояние от сто ярда, дори ако са здрави и не треперят от студ.)

По-късно — само преди половин час — капитан Крозиър надникна в палатката на лазарета и ми даде знак да изляза навън, на студа.

— Капитан Фицджеймс от скорбут ли умря? — беше единственото, което ме попита той.

Признах си, че според мен не е от това. Беше нещо по-смъртоносно.

— Капитан Фицджеймс смяташе, че стюардът, който обслужваше него и останалите офицери след смъртта на Хор, го трови — прошепна капитанът. — Възможно ли е това?

— Бриджънс? — възкликнах аз твърде силно. Бях дълбоко потресен. Винаги бях харесвал начетения възрастен стюард.

Крозиър поклати глава.

— Последните две седмици Ричард Ейлмър обслужваше офицерите от „Еребус“ — каза той. — Възможно ли е причината за смъртта да е отрова, доктор Гудсър?

Поколебах се. Да отговоря с „да“ щеше да означава Ейлмър да бъде разстрелян на разсъмване. Стюардът на оръжейната беше същият човек, който през януари бе получил петдесет камшика заради необмисленото си участие в Големия венециански карнавал. Освен това Ейлмър беше приятел и доверено лице на дребничкия и доста коварен помощник-калафатник на „Ужас“. Всички ние знаехме, че Ейлмър има дребнава и злопаметна душица.

— Напълно е възможно смъртта да е настъпила от отравяне — казах аз на Крозиър преди по-малко от час. — Но не е задължително отровата да е давана умишлено.