Дан Симънс - Ужас

— Чухте ли, господин Бланки? — попита Крозиър. — Сега си вдигайте задника и господин Хъни ще ви помогне да докуцукате до лодката на господин Ходжсън, която се движи последна. До утре на обяд ще сте готов.

Бланки се усмихна.

— А господин Хъни може ли да поправи и това? — Той дръпна силно дървената чашка от крака си и свали разхлабените ремъци.

— Ох, дявол да го вземе — каза Крозиър. Той се наведе, за да погледне отблизо кървящото разранено чуканче, почерняло покрай бялото кръгче на костта, но бързо се отдръпна заради смрадта, която го удари в носа.

— Да, сър — каза Бланки. — Изненадан съм, че доктор Гудсър не го е надушил досега. Стараех се да стоя от подветрената страна, докато му помагах в лазарета. Момчетата от палатката ми знаят какво става, сър. Тук вече с нищо не може да се помогне.

— Глупости — каза Крозиър. — Гудсър може… — Той млъкна.

Бланки се усмихна — не саркастично или тъжно, а непринудено, с настроение.

— Какво може, капитане? Да ми отреже крака до средата на бедрото? Черните петна и червените линии стигат чак до задника и до срамните ми части, сър, моля да ме извините за красноречивите подробности. Ако той наистина ме оперира, колко дни ще трябва да лежа в лодката като редник Хедър — Бог да успокои душата на нещастника — и да ме теглят хора, които са изморени колкото мен?

Крозиър мълчеше.

— Не — продължи Бланки, пуфкайки с удоволствие лулата си, — мисля, че е най-добре да остана тук сам, да си почина и да поразмисля за това и онова. Животът ми беше добър. Иска ми се да помисля за него, преди болката и зловонието да се усилят дотолкова, че да ми отвлекат вниманието.

Крозиър въздъхна, погледна към дърводелеца, а след това и към своя ледови лоцман и отново въздъхна. После извади бутилка вода от джоба на шинела си.

— Ето, вземете.

— Благодаря, сър. Ще я взема. С благодарност — каза Бланки.

Крозиър порови из другите си джобове.

— Не нося храна със себе си. Господин Хъни?

Дърводелецът откри един мухлясал сухар и късче от нещо по-скоро зеленикаво, отколкото кафяво, което сигурно беше говеждо.

— Не, благодаря ти, Джон — каза Бланки. — Наистина не съм гладен. Но мога ли да ви помоля за една услуга, капитане?

— Каква, господин Бланки?

— Семейството ми живее в Кент, сър. Близо до Айтъм Моут, северно от Тонбридж Уелс. Или поне там живееха моята Бети, Майкъл и старата ми майка, преди да отплаваме, сър. Чудех се, капитане, тоест ако късметът ви се усмихне и по-късно намерите време…

— Ако се върна в Англия, ви се заклевам, че ще намеря близките ви и ще им разкажа, че когато за последен път съм ви видял, вие сте си пушели лулата, усмихвали сте се и сте си почивали удобно на един камък като някоя мързелива катерица — каза Крозиър. Той измъкна пистолета от джоба си. — Лейтенант Литъл е видял тварта през далекогледа си — цяла сутрин е вървяла по петите ни, Томас. Скоро ще се появи тук. Трябва да го вземете.

— Не, благодаря, капитане.

— Твърдо ли сте го решили, господин Бланки? В смисъл да останете тук? — попита капитан Крозиър. — Дори ако продължите… с нас… още някоя друга седмица, вашите знания могат да се окажат много полезни. Кой знае какви ще се окажат условията в паковия лед на двайсет мили източно оттук?

Бланки се усмихна.

— Ако господин Рийд не беше с вас, щях да взема думите ви присърце. Честна дума. Но по-добър ледови лоцман от него едва ли можете да намерите. Като резерва имам предвид.

Крозиър и Хъни се ръкуваха с него. След това се обърната и закрачиха бързо, за да настигнат последната лодка, която вече се скриваше зад далечните възвишения на юг.

То пристигна след полунощ.

Тютюнът на Бланки беше свършил още преди часове, а водата в бутилката замръзна, след като той безразсъдно я остави на съседния камък. Той чувстваше болка, но не искаше да спи.

В сумрачното небе изгряха няколко звезди. Появи се северозападен вятър, както обикновено през нощта, и температурите сигурно бяха паднали с четирийсет градуса под дневния максимум.

Бланки беше оставил счупената протеза и придържащите я ремъци на съседния камък. Макар гангренясалият крак да го измъчваше, а празният му стомах да се свиваше от глад, тази вечер най-силно го болеше долната част на крайника му, под коляното — липсващият му крак.

Изведнъж се оказа, че създанието е тук.

Извисяваше се над ледовете само на трийсетина крачки от него.

„Сигурно се е измъкнало от някоя невидима дупка в леда“ — помисли си Бланки. Той си спомни за панаира в Тънбридж Уелс, който беше виждал като момче, с разхлопаната дървена сцена и магьосника с пурпурна копринена роба и висока островърха шапка с избродирани върху нея планети и звезди. Мъжът се беше появил по същия начин, изскачайки през една врата на пода сред ахканията и охканията на селската публика.