Дан Симънс - Ужас

На 1 юли, след много седмици топло време, студът и снегът се завърнаха с пълната си сила. Откъм югоизток се разрази виелица, която духаше право в очите на мъжете, теглещи шейните. Всички извадиха от натрупаните в лодките вързопи връхните си дрехи и уелските си перуки. Към тежестта на шейните с лодките се прибавиха стотици фунтове сняг. На тежко болните, возени в лодките, им се наложи да се крият на завет под покривалата на платната.

Хората с усилие се движиха три дни при непрекъсната снежна виелица откъм изток и югоизток. През нощта мълниите с трясък прорязваха небето и мъжете ужасено се притискаха към платнения под на палатките.

Днес им се наложи да спрат, защото болните бяха станали твърде много и Гудсър искаше да се заеме с тях, а Крозиър искаше да изпрати малки разузнавателни отряди напред и по-големи въоръжени части на север, към вътрешността на острова, и на юг, в морския лед, за да ловуват.

Крайно се нуждаеха от храна.

Добрата новина и лошата новина бяха, че най-накрая бяха изяли последните голднърови консерви. Когато стюардът Ейлмър, който по заповед на капитана продължаваше да се храни с консервирана храна и да пълнее, не умря от ужасната смърт, застигнала капитан Фицджеймс — за разлика от двама други мъже, на които не им се полагаха консерви, — консервите отново бяха включени в порциона като допълнение към жалките останки от осолено свинско, треска и сухари.

Двайсет и осем годишният моряк Бил Клосън умря с беззвучни писъци и гърчейки се от болка в корема, с последваща парализа, но доктор Гудсър нямаше никаква представа от какво може да се е отровил, докато един от приятелите на покойника не призна, че Клосън е откраднал и изял една голднърова консерва с праскови, каквито никой друг не беше опитвал.

По време на кратката погребална служба в чест на Клосън — чието тяло лежеше под купчината камъни, дори без да е зашито в саван, защото старият Мъри, шивачът на платна, беше починал от скорбут, а и без това не бяха останали излишни платна — капитанът произнесе реч не от познатата на хората Библия, а от своята вече знаменита „Книга на Левиатан“.

— Животът на човек е самотен и е нещастен, противен, скотски и кратък — произнесе напевно капитанът. — И, изглежда, е още по-кратък за онези, които крадат от другарите си.

Тази надгробна реч имаше голям успех сред хората. Макар че десетте лодки, които те бяха телили и влачили с шейните повече от два месеца, имаха стари имена, дадени им, докато „Еребус“ и „Ужас“ още са плавали из моретата, моряците от впряговете незабавно прекръстиха трите катера и пинаси, които винаги мъкнеха следобед и вечер — най-противната им част от деня, защото им се налагаше да изминават отново пътя, преодолян с много усилия сутринта, — в „Самотен“, „Нещастен“ „Противен“ „Скотски“ и „Кратък“.

Крозиър се усмихна, когато научи за това. То означаваше, че хората още не са изнемогнали до такава степен от глад и отчаяние, че да изгубят характерното за английските моряци чувство за черен хумор.

Когато метежът започна, първият човек, който го огласи, беше последният, когото Франсис Крозиър очакваше да види сред противниците си.

Беше средата на деня и капитанът се опитваше да подремне няколко минути, докато повечето от мъжете бяха на разузнаване или на лов извън лагера. В този момент той дочу тътренето на множество ботуши пред палатката му и осъзна, че се е появил проблем извън кръга на обичайните всекидневни произшествия. Прокрадващите се стъпки, които го пробудиха от лекия му сън, му подсказаха, че не го очаква нищо добро.

Крозиър навлече шинела си. Той винаги носеше зареден пистолет в десния джоб на връхната си дреха, но напоследък беше започнал да слага и по-малък двузаряден пистолет в левия джоб.

На откритото пространство между палатката на Крозиър и голямата шатра на лазарета се бяха събрали около двайсет и пет души. Заради вихрещия се сняг, омотаните шалове и уелските перуки му беше трудно да разпознае от пръв поглед някои от хората, но Крозиър не се учуди, когато видя в задните редици Корнилиъс Хики, Магнъс Менсън, Ричард Ейлмър и още пет-шест други от обичайните смутители на спокойствието.

Това, което го изненада, бяха хората най-отпред.

Повечето от офицерите бяха заминали с ловните и разузнавателните отряди, които Крозиър беше изпратил тази сутрин — капитанът твърде късно осъзна, че е извършил грешка, отпращайки най-лоялните си офицери, включително лейтенант Литъл, втория си помощник Робърт Томас, верния си приятел, помощник-боцмана Том Джонсън, Хари Пеглър и още някои, всички накуп, и оставяйки тук, в Болничния лагер, само най-слабите мъже, ала начело на групата стоеше младият лейтенант Ходжсън. Крозиър беше смаян и от това, че забеляза старшината на бака Рубен Мейл и марсовия старшина на „Еребус“ Робърт Синклер. Мейл и Синклер винаги се бяха проявявали като добри хора.