Дан Симънс - Ужас

До самия край на март, когато се разруши „Еребус“, Крозиър се надяваше, че ще успеят да се придвижат към източното крайбрежие на полуостров Бутия, където имаше вероятност да намерят складовете на Фюри Бийч и може би да зърнат китоловни кораби, идващи откъм Бафиново море. Също като стария Джон Рос, те можеха да се отправят пеша или с лодки на север, покрай източното крайбрежие на Бутия до остров Съмърсет или дори до остров Девън, ако се наложеше. Рано или късно щяха да забележат някакъв кораб в протока Ланкастър.

Освен това в тази посока имаше ескимоски селища. Крозиър беше сигурен в това — той ги беше видял по време на първото си арктическо пътешествие с Уилям Едуард Пари през 1819 година, когато бе двайсет и една годишен. Той се беше върнал отново в района с Пари две години по-късно, в опит да открият прохода, и след още две години, за да продължат търсенето на Северозападния морски път — търсене, което щеше да убие сър Джон Франклин двайсет и шест години по-късно.

„И все още може да ни избие всичките“ — помисли си Крозиър и тръсна глава, за да прогони пораженческите мисли.

Слънцето се беше спуснало ниско над южния хоризонт. Малко преди да залезе, щяха да се спрат и да изядат студената си вечеря. После отново щяха да се впрегнат и да повървят още между шест и осем часа в късния следобед, вечерта и нощната тъма, за да достигнат до морски лагер „Едно“, разположен в края на първата третина от пътя до Земята на Крал Уилям и лагера „Ужас“.

Тишината се нарушаваше единствено от пъхтенето на хората, скърцането на кожените ремъци и стърженето на плъзгачите. Вятърът беше утихнал напълно, но въздухът беше станал още по-студен с отслабването на светлината на залязващото следобедно слънце. Над процесията от хора и шейни като бавно топящи се златни сфери висяха ледени кристали от замръзналото им дихание.

Крозиър, който вървеше в предната редица, докато приближаваха високия торос, готов да помага при дърпането, повдигането, бутането и тихото ругаене, погледна към залязващото слънце и си спомни колко усилия беше положил за откриването на път до Бутия и до китоловците от Бафиново море.

На трийсет и една годишна възраст Крозиър за четвърти и последен път беше придружил капитан Пари в арктическите води, този път за да достигнат до Северния полюс. Проникнаха далеч на север, поставяйки рекорд, който и до днешен ден не беше счупен, но накрая бяха спрени от солиден паков лед, който се простираше до най-северните краища на света. Франсис Крозиър вече не вярваше в съществуването на Отвореното полярно море: той не се и съмняваше, че когато някой най-после достигне до полюса, той ще пътува с шейни.

Може би с шейни, дърпани от кучета, както предпочитаха да пътуват ескимосите.

Крозиър беше виждал в Гренландия и по източното крайбрежие на остров Съмърсет местните и техните леки шейни — не истински шейни, по стандартите на военноморския флот, а малки и крехки шейнички — да се плъзгат, теглени от странните им кучета. Те се движеха много по-бързо, отколкото би могъл да се движи отрядът на Крозиър. Ала той планираше да се отправят на изток, ако беше възможно, най-вече заради това, че някъде там, на полуостров Бутия и отвъд него, се намираха ескимосите. И също като Безмълвната дама, която по-рано през седмицата бяха видели да се отправя към лагера „Ужас“ по следите на отрядите на лейтенантите Ходжсън и Ървинг, местните знаеха как да ловуват и да ловят риба в този забравен от Бога бял свят.

След като в началото на февруари Ървинг му докладва за трудностите си при проследяването на Безмълвната и при комуникирането с цел да разбере как и откъде тя се сдобива с тюленово месо и риба — които младият лейтенант се закле, че е виждал у нея, — Крозиър се зачуди дали да не заплаши момичето с пистолет или моряшки нож, за да я накара да покаже как си намира прясна храна. Но дълбоко в душата си той знаеше как щеше да завърши подобен опит — лишената от език уста на ескимоската щеше да остане затворена и големите й тъмни очи щяха да гледат немигащо Крозиър и хората му, докато не му се наложеше или да изпълни заканата си, или да отстъпи. Така нямаше да постигне нищо.

Затова я остави да си живее спокойно в малката снежна къщичка, която Ървинг му беше описал, и позволи на господин Дигъл от време на време да й дава по някой сухар или остатъци от храна. Капитанът се опита да я изхвърли от мислите си. Съдейки по потреса си при напомнянето, че тя е жива, когато вахтените му бяха докладвали, че жената е последвала отрядите на Ходжсън и Ървинг към лагера „Ужас“, изоставайки на няколкостотин ярда след тях, явно Крозиър беше постигнал успех в опитите си да не мисли за жената. Но той знаеше, че продължава да я сънува.