Дан Симънс - Ужас

Крозиър знаеше колко бързо ще ги отслаби яростната атака на скорбута. За да изминат тези двайсет и пет мили до Земята на Крал Уилям с леките шейни и попълнени отряди, които ежедневно получават наполовина намалената си дажба хранителни продукти и се движат по пътеката, отъпквана от плъзгачите на шейните вече повече от месец, те трябваше да отмятат ежедневно по малко повече от осем мили. По пресечената местност или по крайбрежния лед на Земята на Крал Уилям, както и на юг щяха да изминават половината от това разстояние, че и по-малко. Когато скорбутът започнеше да ги поваля, щяха да преодоляват само по миля на ден, а при отсъствието на вятър едва ли щяха да успяват да гребат или да отблъскват с колове от дъното тежките лодки срещу течението на реката на Бак. След няколко седмици или месеци изминаването на каквото и да било разстояние щеше да е невъзможно.

Единствените плюсове в похода на юг бяха слабата вероятност, че спасителната експедиция вече е потеглила на север от Голямото робско езеро, и простият факт, че при придвижването им в южна посока ще става все по-топло. Поне щяха да се движат в посока към топенето.

И все пак Крозиър предпочиташе да остане в северните ширини и да преодолее по-дългото разстояние на изток и север към Бутия, а после да прекоси полуострова. Той знаеше, че има само един сравнително безопасен начин да го постигне: като отведе хората до Земята на Крал Уилям, да я прекоси, след което да извършат сравнително краткия преход по открития лед, защитен от яростния северозападен вятър от самия остров, към югозападния бряг на Бутия, а след това бавно да се придвижат на север по края на леденото поле или по самата крайбрежна равнина и накрая да се прехвърлят през планините, отправяйки се към залива Фюри с надеждата да срещнат ескимоси.

Това беше безопасният път. Но беше дълъг. Хиляда и двеста мили, почти наполовина по-дълъг от алтернативния маршрут на юг, покрай Земята на Крал Уилям и още по на юг към реката на Бак.

Ако скоро след като прекосяха Бутия, не срещнеха приятелски настроени ескимоси, те щяха да загинат за няколко седмици или месеци, преди да завършат дългото Хиляда и двеста мили пътешествие.

Въпреки това Франсис Крозиър предпочиташе да заложи всичко на прехода по замръзналото море на североизток, през най-ужасния паков лед, в отчаян опит да повтори поразителния преход от шестстотин мили с шейни, извършен осемнайсет години по-рано от неговия приятел Джеймс Кларк Рос, когато корабът му „Фюри“ бе замръзнал сред ледовете на противоположния бряг на полуостров Бутия. Старият стюард Бриджънс беше напълно прав. Джон Рос беше избрал най-верния път към спасението, когато се беше отправил пеша и с шейни на север, а след това с лодки към протока Ланкастър, където бе зачакал появата на китоловни кораби. А племенникът му Джеймс Рос беше доказал, че по принцип е възможно да се премине с шейни от Земята на Крал Уилям до Фюри Бийч.

„Еребус“ все още се намираше в последната си десетдневна агония, когато Крозиър отдели моряците от двата кораба, които се бяха отличили в тегленето на шейни — победителите в състезанията, получили най-големите награди и последните пари, с които разполагаше Франсис Крозиър, — даде им шейната с най-добра конструкция и нареди на господин Хелпман и господин Озмър, домакина, да снабдят хората от отряда с всичко, от което биха имали нужда по време на шестте им седмици на леда.

Екипът се състоеше от единайсет души под командването на втория помощник-капитан на „Еребус“ Чарлс Фредерик Девьо, а пръв във впряга вървеше великанът Менсън. На всеки от останалите деветима мъже му бяха предложили да участва в похода доброволно. Никой не отказа.

Крозиър искаше да провери дали е възможно да се извърши толкова дълъг преход по открития лед с тежката шейна, натоварена догоре. Единайсетимата мъже потеглиха в три часа сутринта на 23 март, в мрака, при температура на въздуха минус трийсет и осем градуса, под възторжените викове на всички способни да се движат моряци от двата кораба.

Девьо и хората му се върнаха след три седмици. Никой не беше умрял, но всички бяха изтощени, а четирима от мъжете бяха получили сериозни измръзвания. От единайсетте участници в похода с изключение на очевидно неуморния Девьо единствен Магнъс Менсън не изглеждаше като човек, който се намира близко до смъртта от умора и изтощение.

За три седмици те бяха успели да изминат разстояние от непълни двайсет и осем мили по права линия от „Ужас“ и „Еребус“. По-късно Девьо изчисли, че всъщност са изминали сто и петдесет мили, за да се отдалечат на такова разстояние — прекосяването на паковия лед по права линия беше невъзможно. Времето на североизток било много по-ужасно от деветия кръг на ада, където те бяха прекарали последните две години. Торосите били безброй. Някои се издигали на височина над осемдесет фута. Дори поддържането на нужния курс било почти невъзможно, когато южното слънце се скривало зад облаците, а звездите оставали зад плътната им пелена по няколко осемнайсетчасови нощи подред. Компасите, разбира се, не действали в такава близост до северния магнитен полюс.