Дан Симънс - Ужас

— В повечето случаи не могат — каза капитан Фицджеймс. Той леко ме докосна по гърба — едва успях да го почувствам през множеството дрехи. — Сега, докторе, когато научихте морските тайни на всичките осемнайсет лодки в състава на малкия ни флот, не е ли време да се връщаме? Доста е студено и аз трябва да поспя малко, преди в два часа да направя обход на вахтените.

Прехапах устната си, усещайки вкуса на кръвта.

— Имам само още един последен въпрос, капитане, ако не възразявате.

— Изобщо не възразявам.

— Кога точно капитан Крозиър ще реши кои лодки ще вземем и кога ще ги спусне на вода? — попитах аз. Гласът ми звучеше хрипливо.

Капитанът се мръдна леко встрани и фигурата му се открои на фона на огъня, който гореше пред палатката на моряшката столова. Не можех да видя лицето му.

— Не знам, доктор Гудсър — каза той най-накрая. — Съмнявам се дали самият капитан Крозиър ще може да ви отговори. Може късметът да е с нас и ледът да се пропука след няколко седмици… в такъв случай аз лично ще ви откарам на остров Бафин. Или може би ще спуснем някои от тези лодки срещу течението в устието на река Грейт Фиш след три месеца… евентуално може да успеем да се доберем до Голямото робско езеро и разположения там аванпост преди настъпването на зимата, дори ако стигнем до реката едва през юли.

Той потупа с ръка по извития борд на най-близкия пинас. Изпълни ме странна, тиха гордост, когато осъзнах, че съм способен да разпозная вида на лодката.

Или може би това беше единият от двата яла?

Опитах се да не мисля за състоянието на Едмънд Хор и за участта, която очакваше всички ни, ако не започнем прехода от осемстотин и петдесет мили нагоре по реката на Бак… наричана още река Грейт Фиш… в следващите три месеца. Изобщо щеше ли да има някой жив, ако някоя лодка успееше да стигне до Голямото робско езеро няколко месеца по-късно?

— Ако пък късметът не е с нас — продължи тихо Фицджеймс, — може би тези лодки никога няма да усетят вода под себе си.

Не знаех какво да кажа. Това беше смъртната ни присъда. Обърнах се с гръб към светлината и тръгнах обратно към палатката на лазарета. Уважавах капитан Фицджеймс и не исках точно в този момент да вижда лицето ми.

Ръката му падна върху рамото ми и ме спря.

— Ако това се случи — изрече той твърдо, — значи просто ще се наложи да се прибираме пеша, нали?

Крозиър, който теглеше шейната към арктическия залез, знаеше графика на мъчителния поход. През първия ден трябваше да изминат по леда осем мили до морски лагер „Едно“. Девет мили през втория ден и, ако всичко мине добре, да се доберат до морски лагер „Две“ към полунощ. В третия и последен ден на похода трябваше да изминат още осем мили, включително и най-трудния участък от пътя — там шейните трябваше да бъдат изтегляни през бариерата, където се срещат паковият и крайбрежният лед. И зад нея се намираше несигурното убежище, което им предлагаше лагерът „Ужас“.

Екипажите на двата кораба щяха да се съберат заедно за пръв път. Ако отрядът на Крозиър оцелееше през прехода по ледовете — и успяваше да се държи пред чудовището, което ги следваше по леда, — всичките сто и пет човека щяха да са заедно на бруления от ветровете северозападен бряг на острова.

По време на първите походи с шейни до Земята на Крал Уилям през март, повечето от които се провеждаха в пълен мрак, скоростта на придвижване беше толкова малка, че често първата нощ хората се спираха да лагеруват на леда все още в зрителното поле на кораба. Веднъж по време на буря, при силен насрещен вятър от югоизток, лейтенант Левеконт беше преодолял по-малко от миля за дванайсет часа непрекъснати усилия.

Но при слънчевата светлина, по отъпканата от шейните пътека и през проходите, проправени през торосите, беше много по-лесно.

Крозиър не искаше да се установяват на Земята на Крал Уилям. Посещенията му на Виктъри Пойнт въпреки огромните камари от провизии и оборудване и разчистените площадки за палатките не успяха да го убедят, че хората ще успеят да оцелеят дълго време там. Вятърът, който духаше почти винаги от северозапад, беше смъртоносен през зимата, жесток през пролетта и кратката есен и опасен през лятото. Гръмотевичните бури, които бе преживял покойният лейтенант Гор по време на първото си посещение на острова през лятото на 1847 година, се бяха повтаряли отново и отново през лятото и ранната есен. Едно от първите неща, които Крозиър бе наредил да се откарат на сушата предишното лято, бяха резервните гръмоотводи и месинговите корнизи от каютата на сър Джон, за да се подсигурят по-добре.