Дан Симънс - Ужас

Но тук това не е проблем. С изключение на братята, които служат заедно в тази експедиция — а Томас Хартнъл изгуби по-големия си брат на остров Бичи — друг никой няма роднини, които биха дошли на този ужасен остров сред ледове, сняг, ветрове, мълнии и мъгла. Няма никой, който да ни разпознае, когато умрем, камо ли да ни погребе.

Дванайсет от мъжете в лазарета умират от скорбут, а в повече от две трети от сто и петимата оцелели, включително и в мен самия, се наблюдават един или повече от симптомите на болестта.

Запасите от лимонов сок — нашето най-ефективно противоскорбутно средство, макар и до голяма степен изгубило ефективността си през последната година — ще свършат за по-малко от седмица. Тогава единствената защита, с която ще разполагам, е оцетът. Преди седмица — в палатката с провизии, разпъната на леда до КНВ „Ужас“ — аз лично наблюдавах преливането на последните ни остатъци оцет от буретата в осемнайсет по-малки бъчонки — по една за всяка от лодките, които бяха превозени с шейните до лагера.

Хората мразят оцета. За разлика от лимоновия сок, чийто кисел вкус може да бъде притъпен със захар и дори ром, оцетът има вкус на отрова за мъжете, чиито небца вече са увредени от скорбута, развиващ се в организмите им.

При офицерите, които се хранеха повече с голднъровите консервирани продукти, отколкото моряците — те ядяха от любимите си (макар и гранясали) осолено свинско и говеждо, докато не опразниха бъчвите, — като че ли симптомите на скорбута се развиват по-бързо, отколкото при обикновените моряци.

Това потвърждава теорията на доктор Макдоналд, че в консервираните супи, зеленчуци и месо липсва някакъв жизненоважен елемент или пък има някаква отрова. Ако по някакво чудо ми се удаде да открия този елемент — отровен или животворен, — аз не само ще имам добър шанс да спася тези хора, вероятно дори и господин Хор, но това ще е и отлична възможност да получа рицарско звание, когато ни спасят или сами се доберем до безопасен бряг.

Ала в съществуващите условия и при липсата на каквото и да е научно оборудване аз нямам подобна възможност. Най-доброто, което мога да направя, е да настоявам хората да изяждат всичкото прясно месо, което ни носят ловците — противно на всякаква логика, дори лойта и вътрешностите могат да ни подсилят в борбата срещу скорбута.

Но нашите ловци не намират нито едно живо същество наоколо. А ледът е твърде дебел, за да се пробият в него дупки за риболов.

Снощи капитан Фицджеймс намина през лазарета, както прави в началото и в края на всеки един от своите дълги, дълги дни, и след като приключи с традиционния обход на спящите мъже и ме разпита за промените в състоянието на всеки един от тях, аз намерих смелост да му задам въпроса, който от много седмици не ми дава покой.

— Капитане — казах, — ще ви разбера, ако предпочетете да не отговаряте на въпроса ми, защото сте зает или защото е зададен от неопитен в морските дела човек, какъвто несъмнено съм аз, но от известно време се чудя — защо осемнайсет лодки? Струва ми се, че взехме абсолютно всички лодки от „Еребус“ и „Ужас“, а сме останали само сто и петима души.

— Ще излезете ли с мен навън, доктор Гудсър? — попита капитан Фицджеймс.

Казах на Хенри Лойд, моя изтощен помощник, да наглежда болните и излязох след капитан Фицджеймс навън. Още вътре бях забелязал, че брадата му, която ми се беше сторила още по-почервеняла, всъщност е почти напълно посивяла и само е обрамчена със засъхнала кръв.

Капитанът беше взел от лазарета един фенер и ме поведе към чакълестия бряг.

Разбира се, никакви тъмни като вино вълни не се разбиваха в дребните камъчета. Покрай бреговата линия се простираха високите айсберги, които се издигаха като стена между нас и паковия лед.

Капитан Фицджеймс вдигна фенера си и освети дългата редица от лодки.

— Какво виждате, докторе? — попита той.

— Лодки — осмелих се да предположа аз, чувствайки се точно като такъв, какъвто се бях определил малко по-рано.

— Забелязвате ли някаква разлика между тях, доктор Гудсър?

Аз се вгледах по-внимателно под светлината на фенера.

— Първите четири не са на шейни — казах аз. Бях обърнал на това внимание още в първата ми нощ тук. Нямах представа по каква причина, след като господин Хъни се беше потрудил да направи специални шейни за всички останали. Това ми се струваше ужасна небрежност.

— Да, прав сте — каза капитан Фицджеймс. — Тези четирите са велботите от „Еребус“ и „Ужас“. С дължина трийсет фута. По-леки от останалите. Много здрави. С по шест гребла. Двуостри, като канута… сега разбирате ли?