Дан Симънс - Ужас

Отново кимнах и положих облечената си в ръкавица ръка на планшира.

— Така ли ми се струва, или тези четири лодки са малко по-къси от велботите?

— Наистина имате много точно око, докторе. Двайсет и осем фута дължина в сравнение с трийсетте на велботите. И са по-тежки… Катерите са по-тежки. И имат правоъгълна кърма.

За пръв път забелязах, че тези две лодки за разлика от велботите имат ясно изразени нос и кърма. Нищо общо с канутата.

— Колко мъже могат да носят катерите? — попитах аз.

— Десет. И имат осем гребла. В тях има място за незначително количество провизии и ще остане място за всички да се свият долу по време на буря, дори в открито море. А с двете си мачти катерите предлагат два пъти повече платна от велботите, но ако се наложи да плаваме срещу течението на река Грейт Фиш, те няма да са толкова добри, колкото велботите.

— Защо? — попитах аз, чувствайки, че би трябвало да знам отговора, че капитанът вече ми го беше дал.

— Защото газят по-дълбоко, сър. Да погледнем следващите две… яловете.

Погледнах към следващите два съда.

— Струват ми се по-дълги от катерите — казах аз.

— Точно така, докторе. Дължина трийсет фута… също като на велботите. Но са по-тежки, докторе. По-тежки дори от катерите. Същинско изпитание е да се теглят върху техните деветстотинфунтови шейни по леда… Капитан Крозиър може да реши да ги оставим тук.

— Защо тогава не ги оставихме на корабите? — попитах аз.

— Не — поклати глава капитан Фицджеймс. — Трябва да изберем такива лодки, в които сто мъже ще имат най-добри шансове да издържат няколко седмици или месеци в морето или дори в река. Знаете ли, че лодките… всички тези лодки… се стъкмяват по различен начин за морско и речно плаване?

Сега беше мой ред да поклатя глава.

— Няма значение — каза капитан Фицджеймс. — Ще обсъдим разликите между речното и морското стъкмяване друг път, за предпочитане в някой слънчев, топъл ден, далеч на юг оттук. А последните осем лодки… първите две са пинаси, следващите четири са тендъри, а последните две са шлюпки.

— Шлюпките са доста по-малки от останалите — отбелязах аз.

Капитан Фицджеймс изпуфка със зловонната си лула и кимна, сякаш бях изрекъл някаква перла на мъдростта от Светото писание.

— Така е — тече тъжно той. — Дължината на шлюпките е само дванайсет фута в сравнение с двайсет и осемте фута на пинасите и двайсет и двата фута на тендърите. Но никой от трите вида няма мачти и платна и всичките са с малко гребла. Боя се, че на мъжете в тези лодки ще им бъде доста тежко, когато излезем в открито море. Няма да се изненадам, ако капитан Крозиър реши да ги остави тук.

„Открито море?“ — помислих си аз. Мисълта за плаване на който и да е от тези съдове в нещо, по-широко от река Грейт Фиш, която в представите ми беше по-скоро като Темза, изобщо не ми беше хрумвала досега, макар да бях присъствал на различни съвещания, където се беше обсъждала такава възможност. Докато гледах малките и доста крехки на вид шлюпки и тендъри, привързани към шейните си, си помислих, че на хората, които щяха да излязат в морето с тях, щеше да им остане само да гледат как двумачтовите пинаси и едномачтовите велботи се скриват зад хоризонта.

Хората в тези малки лодки щяха да бъдат обречени. Как щяха да бъдат избирани екипажите? Или двамата капитани вече ги бяха определили тайно?

И коя лодка — и каква съдба — ми бяха предопределили?

— Ако решим да използваме най-малките лодки, ще теглим жребий кой да бъде в тях — каза капитанът. — Местата в пинасите, яловете и велботите ще бъдат разпределени между отрядите, които теглеха шейните.

Сигурно го бях погледнал уплашено.

Капитан Фицджеймс се разсмя — смях, който премина в мъчителна кашлица — и изтръска пепелта от лулата си, почуквайки я в ботуша си. Вятърът се усилваше и беше станало много студено. Нямах представа за времето — знаех само, че е някъде след полунощ. Беше тъмно от поне седем часа.

— Не се безпокойте, докторе — каза тихо той. — Не съм прочел мислите ви. Само изражението на лицето. Както казах, за малките лодки ще се тегли жребий, но може изобщо да не ги използваме. Ала при всички случаи няма да изоставим никого. Ще свържем лодките заедно, когато излезем в открито море.

Усмихнах се, надявайки се, че слабата светлина на фенера ще позволи на капитана да види усмивката ми, но не и кървящите ми венци.

— Не знаех, че лодките с платна могат да бъдат привързани към такива без платна — каза аз, разкривайки отново невежеството си.