Дан Симънс - Ужас

Ако Крозиър не беше толкова много уморен, сигурно щеше да изпита гордост от конструкцията и издръжливостта на различните модели шейни, които хората му теглеха на югоизток по замръзналото море.

В средата на март, още преди да стане очевидно, че „Еребус“ ще се разпадне под нарастващия натиск на леда, той беше накарал господин Хъни, оцелелия дърводелец на експедицията, и помощниците му Уилсън и Уотсън да работят денонощно, за да конструират и изработят шейни, способни да превозят корабните лодки и оборудването.

Когато през пролетта бяха готови първите прототипове на шейните от дъб и месинг, Крозиър изкара хората на леда, за да ги изпробват и да открият най-добрите начини да ги теглят. Беше накарал такелажниците, кормчиите и дори мачтовите моряци да усъвършенстват конструкцията на впряговете така, че хората да могат да теглят максимално добре, без това да пречи на движението и дишането им. В средата на март конструкцията на шейните беше окончателно определена, бяха построени още от тях и като че ли впряговете за единайсетте мъже, които щяха да теглят големите шейни с лодките, и за седемте мъже, които щяха да дърпат по-малките шейни с провизиите, бяха получили оптималния си вариант.

По този начин вече бяха готови за първия поход с откарване на провизии в лагера „Ужас“ на Земята на Крал Уилям. Крозиър знаеше, че ако се заемат с тази задача по-късно, когато хората са станали твърде болни, за да теглят шейните, а други може би дори вече са умрели, щеше се наложи всяка от осемнайсетте лодки, натоварени до планшира с провизии и оборудване, да бъде теглена от по-малко от единайсет души. Това щеше да означава по-големи усилия и по-тежки товари за хората, които щяха да са затънали по-дълбоко в ямата на скорбута и изтощението.

През последната седмица на месец март, когато „Еребус“ вече агонизираше, двата екипажа бяха навън на леда и в тъмнината, и през кратките слънчеви дни, организирайки си състезания по теглене на шейни, за да могат да се подберат най-добрите мъже за впряговете, да придобият всички сръчност и да се съставят най-добрите отряди с хора от двата кораба и с всякакви рангове. Победителите получаваха парично възнаграждение — сребро и злато — и въпреки че сър Джон бе възнамерявал да купи много сувенири в Аляска, Русия, Ориента и Сандвичевите острови, а в частния склад на покойника имаше сандъци, пълни с шилинги и гвинеи, всички монети излизаха от джоба на Франсис Крозиър.

На него ужасно му се искаше да се отправи към Бафиновия залив веднага щом дните станат достатъчно дълги, за да могат да се извършват преходи на дълги разстояния. Отчасти интуитивно, отчасти от разказите на сър Джон и книгите на Джордж Бак, в които се описваше историята с прехода от шестстотин и петдесет мили нагоре по река Грейт Фиш към Голямото робско езеро четиринайсет години по-рано — книгата преди се намираше в библиотеката на „Ужас“, а сега лежеше в личната раница на Крозиър в една от шейните, — той разбираше, че шансовете за благополучно завършване на пътешествието са минимални.

Сто и шейсетте мили между местоположението на „Ужас“ край Земята на Крал Уилям и устието на река Грейт Фиш можеше да се окажат непроходими, а те бяха само прелюдия към трудното пътешествие нагоре по реката. Пътуването до реката щеше да е съчетание между най-големите трудности, свързани с преодоляването на крайбрежния лед, със заплахата от открити води, които можеха да ги накарат да зарежат шейните, а дори да нямаше такива канали, самото теглене на шейните и лодките по замръзналия чакъл на острова, изложен на жестоки бури, щеше да представлява непосилна работа.

Достигнеха ли до реката, ако изобщо успееха да се доберат до нея, щяха да се сблъскат с описаното от Бак „буйно и лъкатушещо течение, което продължава петстотин и трийсет географски мили и преминава през скалист терен без нито едно дръвче по двата бряга“, след което започваха „поне осемдесет и три водопада, каскади и бързеи“. Крозиър трудно можеше да си представи, че след месец и дори повече теглене на шейни хората му ще имат сили да преодолеят осемдесет и три водопада, каскади и бързеи дори с най-здравите лодки. Самото пренасяне на лодките щеше да ги убие.

Една седмица по-рано, преди да се отправи към лагера „Ужас“ с поредния отряд с шейни, лекарят Гудсър беше казал на Крозиър, че запасите от лимонов сок, единствената им защита срещу скорбута — колкото слаба да беше станала тя, — щеше да се изчерпи след три седмици или по-рано, в зависимост от броя на хората, които щяха да умрат през това време.