Дан Симънс - Ужас

За всеки случай те били взели със себе си пет палатки, макар да възнамерявали да спят само в две от тях. Нощите на открития лед били толкова студени, че през последните девет нощи единайсетте мъже спели — ако изобщо успеели да заспят — в една палатка. Накрая всъщност не им останал друг избор, тъй като четири от здравите палатки били отнесени или разкъсани на парчета в дванайсетата нощ на леда.

По някакъв начин Девьо успял да ги накара да продължат да се движат на североизток, но с всеки изминал ден времето се влошавало, торосите се сближавали, принудителните отклонения от курса ставали все по-продължителни и опасни, а шейната получила сериозни повреди при херкулесовските им усилия да я прекарат през назъбените тороси. Изгубили два дни за поправянето й под воя на вятъра и вихрещия се сняг.

Помощник-капитанът решил да потеглят в обратна посока на четиринайсетата им сутрин на леда. Тъй като им била останала само една палатка, той преценил, че шансовете им за оцеляване значително са намалели. Опитали да се върнат до корабите, следвайки собствените си следи, но заради високата активност на леда — движещите се плочи, местещите се айсберги в паковия лед и появата на нови тороси — се оказало, че дирите им са напълно заличени. Девьо, най-добрият навигатор след Крозиър в експедицията на Франклин, взимал показанията на теодолита и секстанта през кратките моменти на проясняване денем и нощем, но в крайна сметка избрал курс, основавайки се най-вече на предположения. Той казал на мъжете, че знае точно къде се намират. По-късно призна на Крозиър и Фицджеймс, че бил сигурен, че ще се отклони на двайсет мили от корабите.

В последната им нощ на леда палатката им била разкъсана от вятъра и те изоставили спалните си чували и тръгнали на сляпо на югозапад, стремейки се единствено да оцелеят. Изхвърлили допълнителните провизии и дрехи и продължили да теглят шейната само защото имали нужда от водата, пушките, куршумите и барута. Нещо грамадно ги преследвало през цялото им пътешествие. Те го чували как броди наоколо в тъмнината на безкрайните нощи.

Рано сутринта на двайсет и първия ден от похода им Девьо и хората му бяха забелязани на северния хоризонт да се движат право на запад, без да виждат „Ужас“, който се намираше на три мили южно от тях. Зърна ги вахтеният от „Еребус“ макар по това време самият кораб вече да го нямаше — беше се разцепил и потънал. Девьо и отрядът му извадиха голям късмет, че в този ден вахтеният, ледови лоцман Джеймс Рийд, се беше изкачил преди разсъмване на огромния айсберг, който бе служил като част от декорацията на Големия венециански карнавал, и при пукването на зората беше видял хората през бинокъла си.

Рийд, лейтенант Левеконт, лекарят Гудсър и Хари Пеглър поведоха групата, която тръгна втора след отряда на Девьо, и върнаха хората обратно, минавайки покрай натрошените дъски, повалените мачти и оплетения такелаж, останали след потъването на „Еребус“. Петима от отряда на Девьо не можаха да извървят последната миля до „Ужас“ и се наложи да бъдат докарани на шейната. Шестимата моряци от „Еребус“, които бяха сред участниците в похода, включително Девьо, се разплакаха при вида на разрушения си дом.

Така че… краткият път на североизток към Бутия отпадна като вариант. След като разговаряха с Девьо и останалите изтощени мъже, Фицджеймс и Крозиър се съгласили, че малцина от сто и петимата оцелели са в състояние да изминат пътя до Бутия, а при подобни условия повечето хора със сигурност щяха да загинат на леда, дори дните да станат по-дълги, температурата леко да се повиши и слънцето да загрее по-силно. Вероятността да се натъкнат на канали сред ледовете само засилваше опасността.

Сега въпросът бе дали да останат на кораба, или да установят лагер на Земята на Крал Уилям с мисълта в най-скоро време да потеглят на юг, към реката на Бак.

На следващия ден Крозиър започна да прави планове за евакуацията.

Преди залеза и спирането им за вечеря колоната от шейни се натъкна на дупка в леда. Спряха се, и петте шейни с впрегнатите в хамутите мъже се наредиха около ямата. Черният кръг дълбоко долу беше първата открита вода, която виждаха за последните двайсет месеца.

— Миналата неделя, когато теглехме пинасите към лагера, това го нямаше тук, капитане — каза морякът Томас Тадман. — Виждате ли колко близо минават следите до дупката? Със сигурност щяхме да я забележим. Тук нямаше нищо.