Дан Симънс - Ужас

Двама от моряците, които теглеха третата шейна, се бяха свлекли на колене в снежната бразда. Единият плачеше на глас, а другият беше подкарал поредица от най-изобретателните моряшки ругатни, които беше чувал някога капитанът — а през годините той ги беше чувал какви ли не.

— Дявол да го вземе! — изкрещя Крозиър. — И преди сте виждали арктически миражи. Прекратете хленченето и ругатните или ще теглите двамата сами проклетата шейна, а аз ще седя отгоре й и ще ви подкарвам с шутове в задниците. Изправете се, за Бога! Вие сте мъже, не хилави женички. Дръжте се като такива, по дяволите!

Двамата моряци се изправиха и непохватно изтупаха ледените кристали и снега от облеклата си. Крозиър не можа да ги разпознае веднага по дрехите и уелските перуки, но и нямаше особено желание.

Колоната от шейни отново потегли напред; мъжете пъшкаха много, но не ругаеха. Всички знаеха, че преодоляването на високия торос пред тях щеше да е тежка работа, въпреки че отрядите, прекарали безброй пъти шейните си оттук през последните няколко седмици, им бяха проправили пътя. Щеше да се наложи да дърпат тежките шейни по дългия поне петнайсет фута стръмен склон, от двете страни на който надвисваха застрашително шейсетфутови ледени стени. Заплахата от падащи ледени блокове беше реална.

— Като че ли на някой страшен бог много му се иска да ни измъчва — отбеляза почти весело Томас Бланки. Ледовият лоцман беше освободен от задължението да тегли шейни и продължаваше да пристъпва тежко редом с Крозиър.

Капитанът не отговори нищо и минута по-късно Бланки изостана и тръгна редом с един от съпровождащите ги морски пехотинци.

Крозиър нареди на един от свободните мъже да заеме мястото му в хамута — те се бяха упражнявали да го правят, без да се налага да спират хода на шейните — и когато мъжът го смени, той отстъпи встрани от браздата и погледна часовника си. Бяха вървели около пет часа. Поглеждайки назад, Крозиър видя, че истинският „Ужас“ вече се е скрил от погледите им, изостанал на поне пет мили и зад няколко тороса. Миражът беше последният дар на решилия да ги измъчва зъл арктически бог.

Все още водач на злополучната експедиция, Франсис Роудън Мойра Крозиър осъзна за пръв път, че вече не е капитан на кораб на Изследователската служба към Кралския военноморски флот. Тази част от неговия живот — а службата му като моряк и морски офицер беше целия му живот още от момче — бе приключила завинаги. След като бе изгубил толкова много хора и двата кораба, Адмиралтейството никога повече нямаше да му повери командването на друг съд. Крозиър знаеше, че продължителната му флотска кариера вече беше приключила.

До лагера „Ужас“ оставаха още два дни усилено теглене на шейни. Крозиър впери поглед във високия торос и бавно тръгна напред.

От личния дневник на доктор Хари Д. С. Гудсър.

22 април 1848 г.

Вече четири дни се намирам на това място, което наричаме лагера „Ужас“. Според мен то напълно оправдава името си.

Капитан Фицджеймс ръководи шейсетте мъже тук, сред които съм и аз.

Признавам, че когато миналата неделя за пръв път видях отдалеч това място, първият образ, който се появи в главата ми, беше нещо от Омировата „Илиада“. Лагерът е разположен на брега на широк залив, който се намира на около две мили южно от пирамидата, издигната на Виктъри Пойнт преди почти две десетилетия от Джеймс Кларк Рос. Мястото е малко по-добре защитено от вятъра и снега, които духат откъм паковия лед.

Може би аналогиите с „Илиада“ бяха предизвикани от вида на осемнайсетте дълги лодки, подредени в редица на брега на замръзналото море — четири от тях лежат върху чакъла, наклонени на една страна, а останалите четиринайсет са привързани върху шейните.

Зад лодките са разпънати двайсет палатки с различни размери: от малки холандски като онези, които използвахме преди година, докато придружавах покойния лейтенант Гор до Виктъри Пойнт — във всяка палатка могат да спят по шестима души, по трима във всеки от широките пет фута, съшити от вълчи кожи и одеяла спални чували, — през малко по-големите палатки, направени от шивача на платна Мъри, в това число двете, предназначени за капитан Фицджеймс и капитан Крозиър, и личните им стюарди, и накрая двете най-големи палатки, с размери горе-долу колкото каюткомпаниите на „Еребус“ и „Ужас“, едната от които служи за лазарет, а другата за моряшка столова. Няколко други палатки служат за столова на младшите офицери, подофицерите и офицерите и цивилните им колеги като инженер Томпсън и моя милост.