Дан Симънс - Ужас

Изтощен, осъзнавайки, че през последните две нощи почти не е спал, Крозиър се опита да преброи мъртвите.

Шест офицери от „Еребус“. Четирима мъртви от „Ужас“.

Всичките трима младши офицери от „Еребус“. Нито един от „Ужас“.

Един подофицер от „Еребус“. Един от „Ужас“.

Само един моряк от „Еребус“. Четирима от „Ужас“.

Това правеше двайсет мъртви, без да се броят тримата морски пехотинци и юнгата Евънс. Експедицията вече беше успяла да изгуби двайсет и четирима от своите участници. Огромни загуби — Крозиър не си спомняше нито една експедиция в цялата история на военноморския флот, която да е изгубвала толкова много хора.

Но имаше едно по-важно число и Франсис Роудън Мойра Крозиър се опита да се съсредоточи върху него: сто и петимата живи, за които отговаряше той.

Сто и петима, включително самият той, бяха останали живи до деня, в който Крозиър беше принуден да напусне кораба и да поеме през леда.

Крозиър отпусна глава и наблегна по-силно върху ремъците. Беше се появил вятър и снегът се вихреше около тях, скривайки от погледите им предната шейна и крачещите край тях пехотинци.

Правилно ли ги беше преброил? Двайсет мъртви, без да се броят тримата пехотинци и юнгата? Да, той беше сигурен, че сутринта двамата с лейтенант Литъл бяха проверили поименния списък и бяха потвърдили наличието на сто и петима души, разпределени между отрядите с шейни, лагера „Ужас“ и КНВ „Ужас“… но наистина ли беше сигурен? Не беше ли забравил някого? Бяха ли верни сметките му? Крозиър беше много, много уморен.

Франсис Крозиър може и да беше объркал броенето за момент — той не беше спал изобщо две, не три нощи, — но не беше забравил нито едно лице или име. И никога нямаше да ги забрави.

— Капитане!

Крозиър излезе от транса, в който беше изпаднал, докато теглеше шейната. В този момент му беше невъзможно да каже дали е прекарал във впряга час или шест часа. За него светът се изчерпваше с блясъка на студеното слънце на югоизток, с ледените кристали във въздуха, с измъченото му дишане, с болката в тялото му, с тежестта на товара зад гърба му, със съпротивлението на леда и новонавалелия сняг и най-вече със странно синьото небе с бели облаци, които се кълбяха от всички страни, създавайки илюзията, че Крозиър и останалите вървят в огромна синьо-бяла чаша.

— Капитане! — Викът беше на лейтенант Литъл.

Крозиър осъзна, че всички мъже, които теглеха шейната заедно с него, бяха спрели. Всички шейни бяха прекратили движението си.

Напред, на югоизток, някъде на около миля зад грамадата на следващия торос, един тримачтов кораб плаваше от север на юг. Платната му бяха прибрани и привързани към мачтите, сякаш беше подготвен за закотвяне, но въпреки това той се движеше, сякаш носен от силно течение, плъзгаше се бавно и величествено, най-вероятно по широк канал от открита вода.

Спасение. Избавление.

За няколко секунди равномерният син пламък на надеждата в болящите гърди на Крозиър се разгоря силно.

Ледовият лоцман Томас Бланки, чийто дървен крак беше напъхан в нещо като дървен ботуш, измислен от дърводелеца Хъни, се приближи до Крозиър и каза:

— Мираж.

— Разбира се — отвърна капитанът.

Въпреки блещукащия, трептящ въздух той беше разпознал характерните мачти и такелажа на КНВ „Ужас“ и за няколко секунди объркване, граничещо със замайване, се беше зачудил дали по някакъв начин не са се изгубили, завили в обратна посока и дали не се връщат назад, на северозапад, към кораба, който бяха напуснали няколко часа по-рано.

Не. По леда се виждаха дълбоките, на места позатрупани със сняг следи от шейните, оставени при продължилите повече от месец преходи до лагера и обратно, които водеха право към високия торос с тесните проходи, изсечени с кирки и лопати. И слънцето продължаваше да свети вдясно пред тях, дълбоко на юг. Трите мачти зад тороса потрепериха, размиха се за миг, след което отново се появиха с много по-плътни очертания, само че преобърнати с главата надолу, а скованият в лед корпус на „Ужас“ се сля с бялото, покрито с перести облаци небе.

Крозиър, Бланки и мнозина други бяха виждали този феномен много пъти и преди — фалшиви обекти в небето. Години преди това, в едно ясно зимно утро, на борда на кораба, скован в ледовете край бреговете на земята, която бяха нарекли Антарктида, Крозиър беше видял димящ вулкан — същият, получил по-късно името на кораба, — който се издигаше, обърнат наопаки, от замръзналото море на север. Друг път, по време на същата експедиция, през пролетта на 1847 година, Крозиър се беше качил на палубата и бе видял черни сфери, които плаваха в небето на юг. Сферите се превърнаха в плътни осмици, след което се разделиха отново, образувайки нещо като симетрична гирлянда от черни балони, и през следващите петнайсет минути се стопиха окончателно във въздуха.