Дан Симънс - Ужас

Хор, стюардът на Фицджеймс, все още беше болен от скорбут и затова задълженията му изпълняваше клетият стар Бриджънс, който сновеше като рак, за да обслужи офицерите, вкопчени в безумно наклонената палуба.

На „Ужас“ му беше провървяло и по отношение на загубите сред младшите офицери. Инженерът на Крозиър, главният боцман и дърводелецът бяха все още живи и дееспособни. „Еребус“ беше изгубил инженера си Джон Грегъри и дърводелеца Джон Уийкс, които бяха изкормени през март, при проникването на създанието на борда през нощта. Другият младши офицер, боцман Томас Тери, беше обезглавен от тварта предишния ноември. На Фицджеймс не му бе останал жив нито един младши офицер.

От двайсет и един подофицери на „Ужас“ — помощниците, кормчиите, старшините на бака, трюма, гротмарса и марса, стюардите, калафатниците и огнярите — Крозиър беше изгубил само един: огняря Джон Торингтън, първия човек, който бе умрял в експедицията много отдавна, на 1 януари 1846 година, на остров Бичи. И младият Торингтън, помнеше Крозиър, беше умрял от туберкулоза, от която бе боледувал още в Англия.

Фицджеймс бе изгубил поредния си подофицер, огняря Томи Плейтър, през март, когато чудовището се развилня на долните палуби на кораба. Само Томас Уотсън, помощник-дърводелецът, беше останал жив след нападението на тварта в трюма онази нощ, но бе изгубил лявата си ръка.

Тъй като оръжейникът Томас Бърт беше изпратен обратно в Англия от Гренландия още преди да се натъкнат на първия истински лед, на „Еребус“ бяха останали двайсет оцелели подофицери. Някои от тях като престарелия шивач на платна Джон Мъри и стюарда на Фицджеймс Едмънд Хор бяха тежко болни от скорбут и не можеха да вършат нищо; други като Томас Уотсън бяха твърде осакатени, за да са от помощ, а трети като бичувания стюард на младшите офицери Ричард Ейлмър се намираха в твърде дълбока депресия, за да са от полза.

Крозиър нареди на един от мъжете, който очевидно беше твърде изтощен, да отдъхне, като повърви заедно с въоръжената охрана, а сам той застана на мястото му във впряга. Макар че с него теглеха още шестима мъже, отслабналият организъм на капитана с огромни усилия издържаше на напрежението от тегленето на повече от хиляда и петстотинте фунта консервирана храна, оръжия и палатки. Дори след като Крозиър влезе в ритъм — той ходеше с отрядите още от март, когато започна да изпраща лодки и провизии на Земята на Крал Уилям, и познаваше добре тегленето на шейни, — болката от врязващите се в болящите го гърди ремъци, тежестта на товара и неудобството от потта, която замръзваше, топеше се и отново замръзваше в дрехите, му действаха убийствено.

Искаше му се да имаха повече здрави старши моряци и морски пехотинци.

„Ужас“ беше изгубил двама от своите старши моряци — Били Стронг, разкъсан на две от съществото, и Джеймс Уокър, който беше най-добрият приятел на Магнъс Менсън, преди гигантът да изпадне напълно под влиянието на дребния, подобен на плъх в лицето помощник-калафатник. Точно от страх да не срещне в трюма призрака на Джими Уокър, помнеше Крозиър, огромният Менсън едва не се беше разбунтувал за пръв път преди толкова много месеци.

Поне в това отношение на „Еребус“ му беше провървяло повече, отколкото на „Ужас“. Единственият старши моряк, който бе изгубил Фицджеймс по време на експедицията, беше Джон Хартнъл, също умрял от туберкулоза и погребан на остров Бичи през зимата на 1846 година.

Крозиър наблегна върху ремъците и се замисли за лицата и имената на загиналите — толкова много мъртви офицери, толкова малко моряци, — и изпъшка, докато се напъваше, мислейки си, че съществото от ледовете като че ли умишлено напада водачите на тази експедиция.

„Не си мисли такива неща — нареди си капитанът. — Придаваш на звяра умствени способности, каквито той не притежава.“

„Нима?“ — попита друга, по-страхлива част от съзнанието му.

Край него мина един от морските пехотинци, носещ мускет. Лицето на мъжа беше напълно скрито под шапките и шаловете, но по отпуснатата му походка Крозиър разпозна Робърт Хопкрафт. Редникът от морската пехота беше сериозно ранен от тварта преди година, през юни, когато бе убит сър Джон. Макар всичките му рани да бяха заздравели, заради раздробената му ключица той винаги вървеше леко наляво, сякаш му представляваше трудност да крачи в права линия. Другият пехотинец, който вървеше с тях, беше Уилям Пилкингтън, редникът, чието рамо бе простреляно в палатката укритие през същия този ден. Крозиър забеляза, че днес Пилкингтън не щади раненото си рамо или ръката.