Дан Симънс - Ужас

— О, Божичко! — възкликна Гудсър. Той разказа на Фицджеймс за ръката, която беше видял да се подава от бункера за въглища.

— Не съм я забелязал — каза капитанът. — Толкова бързах да се добера до носовия люк, че не съм гледал в краката си, а само напред.

— Аз също трябваше да гледам напред — каза умърлушено лекарят. — Нацепих се в някакъв стълб.

Фицджеймс се усмихна.

— Виждам. Лекувайте се сам, докторе. Имате дълбоко разкъсване от косата до веждата и лилава подутина с размерите на юмрука на Магнъс Менсън.

— Наистина ли? — каза Гудсър. Той докосна внимателно челото си. Пръстите му веднага станаха лепкави, макар че той усещаше дебела кора от засъхнала кръв върху огромната подутина.

— Ще се зашия пред огледалото или ще помоля Лойд да направи това по-късно — изрече той уморено. — Готов съм за тръгване, капитане.

— Къде, господин Гудсър?

— В трюма — каза лекарят, усещайки пристъп на гадене само при мисълта, че може да слезе долу. — Да видя кой лежи в бункера за въглища. Може още да е жив.

Фицджеймс го погледна в очите.

— Дърводелецът ни господин Уийкс и неговият помощник Уотсън са изчезнали, доктор Гудсър. Те работеха във въглищния бункер на десния борд, където укрепваха пробойна в корпуса. Сигурно са мъртви.

На Гудсър му направи впечатление обръщението „доктор“. Фицджеймс почти никога не наричаше лекарите така, дори и главните сред тях, Стенли и Пади. Те — както и Гудсър — винаги си оставаха „господин“ за сър Джон и за аристократичния Фицджеймс.

Но не и този път.

— Длъжни сме да слезем в трюма и да проверим — рече Гудсър. — Аз съм длъжен да го направя. Някой от тях или и двамата може още да са живи.

— Тварта от ледовете може също да е жива и да ни чака там — каза тихо Фицджеймс. — Никой не я е видял или чул да си тръгва.

Гудсър кимна уморено и взе медицинската си чанта.

— Мога ли да взема господин Даунинг със себе си? — попита той. — Може да имам нужда някой да ми държи фенера.

— Аз ще дойда с вас, доктор Гудсър — рече капитан Фицджеймс. Той вдигна допълнителния фенер, донесен от Даунинг.

— След вас, сър.

— Лейтенант Литъл — каза капитан Крозиър, — моля, предайте командата ми за напускане на кораба.

— Да, капитане. — Литъл се обърна към претъпканата палуба и изкрещя заповедта. Останалите офицери и оцелелият втори помощник-капитан отсъстваха, затова след Литъл заповедта към носа изрева боцманът Джон Лейн. Помощник-боцманът Томас Джонсън — човекът, който беше бичувал Хики и останалите двама мъже през януари — изкрещя заповедта в отворения люк, преди окончателно да го затвори и да го залости.

На долните палуби не беше останал никой, разбира се. Крозиър и лейтенант Литъл бяха обходили всяка палуба от кърмата до носа, бяха надникнали във всички помещения — от студеното котелно с наклонените му пещи до празните бункери за въглища в трюма и тесния, но празен склад за корабни въжета на носа, — след което бяха прегледали палубите още веднъж. На третата палуба бяха проверили алкохолния склад и дали от оръжейния склад са изнесени всичките мускети, пушки, барут и куршуми — под светлината на фенерите проблясваха студено само подредените на стойки къси саби и щикове. Двамата офицери се увериха, че всичкото необходимо облекло е изнесено от склада за дрехи през последния месец и половина, след което надникнаха и в капитанския склад и също толкова празния хлебен склад. На бака Литъл и Крозиър надзърнаха във всички каюти, отбелязвайки в какъв подреден вид са оставили офицерите своите койки, рафтове и ненужните си принадлежности, после огледаха хамаците на моряците, навити и скатани за последен път, и олекналите им, но все още стоящи по местата си моряшки сандъци, сякаш в очакване за сигнала за вечеря; отидоха към кърмовия отсек и забелязаха опразнените рафтове в каюткомпанията, където хората бяха избрали книги по свой вкус и ги бяха отнесли със себе си на леда. Най-накрая, застанали до огромната печка, която за пръв път от три години беше абсолютно студена, лейтенант Литъл и капитан Крозиър отново извикаха заповедта за напускане на кораба през предния люк, за да се убедят окончателно, че никой не е останал зад тях. На горната палуба щяха да преброят всички, но такъв беше протоколът за напускане на кораба.

След това се качиха на горната палуба и оставиха зад себе си люка отворен.