Дан Симънс - Ужас

Събраните на палубата мъже не бяха изненадани от заповедта да напуснат кораба. Те бяха предупредени предварително за това. Тази сутрин на „Ужас“ имаше само двайсет и пет моряци; останалите вече бяха в лагера „Ужас“, намиращ се на две мили южно от Виктъри Пойнт, или превозваха с шейни корабното имущество нататък, или ловуваха, или бяха отишли на разузнаване в околностите на лагера. Почти същия брой моряци от „Еребус“ чакаха долу на леда, застанали до шейните и купчините с оборудване на мястото, където от 1 април бяха разпънати палатките за съхранение на хранителни и всякакви провизии от „Еребус“, след като корабът беше напуснат от екипажа.

Крозиър наблюдаваше как хората му се спускат по ледената рампа, изоставяйки завинаги кораба. Накрая на наклонената палуба останаха само той и Литъл. Петдесет и няколкото души, които стояха на леда, ги гледаха над вълнените шалове, с очи, скрити под ниско смъкнатите уелски перуки и присвити от студената утринна светлина.

— Тръгвайте, Едуард — каза тихо Крозиър. — Аз идвам след вас.

Лейтенантът отдаде чест, вдигна тежката си раница с лични вещи и заслиза пръв по трапа, а след това и по ледената рампа, за да се присъедини към останалите.

Крозиър се огледа. Хладното априлско слънце осветяваше свят на изтерзан лед, високи тороси, безчислени върхове на глетчери и навяван от вятъра сняг. Капитанът смъкна по-ниско козирката на фуражката си, погледна на изток и присви очи, опитвайки се да запомни чувствата, които изпитваше в този момент.

Изоставянето на кораба беше най-позорното събитие в живота на всеки капитан. Това бе признание за пълен провал. В повечето случаи означаваше край на дългата служба във военноморския флот. За много капитани, някои от които лични познати на Франсис Крозиър, това беше удар, от който те никога нямаше да се възстановят.

Крозиър не изпитваше подобно отчаяние. Все още не. В настоящия момент за него по-голямо значение имаше малкият, но горещ син пламък на решителността, който все още гореше в гърдите му — аз ще живея .

Той искаше хората му да оцелеят — или поне колкото се може повече от тях. Ако имаше и най-малката надежда, че някой от КНВ „Еребус“ или КНВ „Ужас“ ще оцелее и ще се прибере у дома, в Англия, Франсис Роудън Мойра Крозиър щеше да последва тази надежда и повече да не се обръща назад.

Той трябваше да измъкне хората си от кораба. А след това и от ледовете.

Осъзнавайки, че около петдесет чифта очи го гледат, Крозиър потупа за последен път с ръка по планшира, слезе по трапа, който бяха монтирали към десния борд няколко седмици по-рано, когато корабът започна да се накланя по-силно към левия борд, а след това се спусна по доста изтърканата ледена рампа към хората си.

Метнал през рамо собствената си раница, той застана до мъжете, впрегнати в най-последната шейна, погледна за последен път към кораба и каза:

— Красив е, нали, Хари?

— Така си е, капитане — отвърна марсовият старшина Хари Пеглър. Верен на думата си, той и мачтовите моряци бяха успели за последните две седмици да монтират всички прибрани мачти, реи и такелаж въпреки виелиците, ниските температури, гръмотевичните бури, засилващия се натиск на леда и силните ветрове. Навсякъде по възстановените стенги, рангоут и такелаж на натежалата горна част на кораба проблясваше лед. На Крозиър „Ужас“ му изглеждаше като обсипан със скъпоценни камъни.

След потъването на КНВ „Еребус“ в последния ден на март Крозиър и Фицджеймс решиха, че макар да е необходимо скоро да напуснат и „Ужас“, ако искат да имат някакъв шанс да се доберат пеша или с лодки до безопасно място преди настъпването на зимата, корабът трябва да бъде подготвен за плаване. Ако се задържаха в лагера на Земята на Крал Уилям до средата на лятото и ледът като по чудо се разчупеше, те биха могли, теоретично, да се върнат с лодките обратно на „Ужас“ и да се опитат да отплават към свободата.

Теоретично.

— Господин Томас! — извика Крозиър на Робърт Томас, втория помощник-капитан, който стоеше начело във впряга на първата от петте шейни. — Водете, когато сте готов!

— Слушам, сър — извика в отговор Томас и опъна силно въжетата. Въпреки усилията на седмината мъже, впрегнати в хамута, шейната не помръдна. Плъзгачите бяха замръзнали в леда.

— Напъни се, Боб! — каза през смях Едуин Лорънс, един от моряците, които бяха впрегнати в хамута. Шейната изстена, мъжете също, ремъците изскърцаха, ледът изтрещя и тежко натоварената шейна потегли напред.