Дан Симънс - Ужас

Не можеше да диша. Не виждаше нищо. Някъде около него се мяркаха люлеещите се фенери, но димът беше толкова гъст, че поглъщаше цялата светлина.

Гудсър изпита внезапното желание да намери трапа, водещ към жилищната палуба, и да се качи по него, а после да продължи да се изкачва, докато не достигне до чист въздух, но тогава се чуха крясъци вдясно от него — в посока към носа — и той падна на четири крака. Тук можеше да се диша. Едва-едва. В посока на носа се виждаха оранжеви светлини, твърде ярки, за да са фенери.

Гудсър запълзя напред, намери коридора край левия борд, вляво от хлебния склад, и продължи да пълзи по него. Напред, някъде сред дима, хората гасяха огъня, удряйки го с одеяла. Одеялата се подпалваха.

— Организирайте подаване на кофи във верига! — извика Фицджеймс някъде отпред, в дима. — Докарайте вода тук!

— Няма вода, капитане! — извика някой толкова възбудено, че Гудсър не можа да го познае по гласа.

— Давайте ведрата с пикня! — Гласът на капитана проряза като острие дима и крясъците.

— Те са замръзнали! — извика глас, който Гудсър разпозна. Джон Съливан, старшината на гротмарса.

— Все пак ги използвайте! — изкрещя Фицджеймс. — И сняг! Съливан, Синклер, Редингтън, Сийли, Покок, Грейтър — направете верига от хора от жилищната до третата палуба. Загребвайте колкото се може повече сняг. Засипвайте с него пламъците.

Фицджеймс млъкна и здравата се закашля.

Гудсър се изправи. Димът се вихреше около него, сякаш някой е отворил врата или прозорец. За секунда се отвори видимост на разстояние петнайсет или двайсет фута в посока на носа, покрай дърводелския и боцманския склад, и ясно се показаха езиците на пламъците, лижещи стените и гредите, но в следващия момент отново не се виждаше нищо на повече от два фута. Всички кашляха и Гудсър се присъедини към тях.

Върху него налетяха няколко мъже, носещи се към трапа, и Гудсър се притисна с гръб към дървената преграда, чудейки се дали не трябва да се качи на жилищната палуба. Тук нямаше полза от него.

Той си спомни за голата ръка, легнала върху прага на бункера за въглища в трюма. При мисълта за слизане долу започна да му се повдига.

„Но тварта е тук, на тази палуба.“

Сякаш в потвърждение на тези мисли съвсем наблизо, на десетина фута от лекаря, прогърмяха четири или пет мускета. Залпът беше оглушителен. Гудсър притисна ушите си с длани и падна на колене, спомняйки си как беше обяснявал на моряците от „Ужас“, че болният от скорбут може да умре само от звука на един такъв изстрел. Знаеше, че у него са се появили първите симптоми на скорбут.

— Спрете тази стрелба! — изрева Фицджеймс. — Веднага! Тук има хора!

— Но, капитане… — обади се гласът на капрал Александър Пиърсън, най-старшия по чин от четиримата оцелели морски пехотинци на „Еребус“.

— Спрете, казах!

Сега Гудсър виждаше силуетите на лейтенант Левеконт и морските пехотинци на фона на пламъците. Левеконт стоеше, а морските пехотинци, отпуснали се на едно коляно, презареждаха мускетите си, сякаш се намират насред битка. На лекаря му се стори, че всички стени, греди, бурета и палети в посока към носа са обхванати от огъня. Моряците удряха по пламъците с одеяла и навити платна. Искрите летяха във всички посоки.

От огъня срещу морските пехотинци и скупчилите се моряци излезе горящата фигура на мъж.

— Прекратете стрелбата! — извика Фицджеймс.

— Прекратете стрелбата! — повтори Левеконт.

Горящият човек рухна в ръцете на Фицджеймс.

— Господин Гудсър! — извика капитанът.

Джон Даунинг, домакинът, спря да удря с одеялото си огъня в коридора и се захвана с пламъците по димящите дрехи на ранения.

Гудсър се хвърли напред и пое тежестта на отпуснатия мъж от Фицджеймс. Дясната страна на лицето на човека почти отсъстваше — не изгорена от огъня, а отнесена от ноктеста лапа; одраната му кожа и една от очните ябълки висяха над рамото. По дясната му гръд също имаше паралелни следи от нокти, раздрали многобройните пластове дрехи и проникнали в плътта. Жилетката на мъжа беше пропита с кръв. Дясната му ръка я нямаше.

Гудсър осъзна, че това е Хенри Фостър Колинс, вторият лоцман, когото Фицджеймс беше изпратил по-рано в носовата част заедно с Браун и Дън, за да завардят предния люк.

— Трябва ми помощ, за да го отнеса в лазарета — каза Гудсър задъхано. Колинс беше едър мъж дори и без едната си ръка и най-накрая беше превил крака. Лекарят успяваше да го удържа само защото притискаше гърба му към стената на хлебния склад.