Дан Симънс - Ужас

— Кой е дежурен долу тази нощ? — попита шепнешком Фицджеймс.

— Господин Грегъри и един огняр — отговори Девьо. — Мисля, че Кауи. А може и да е Плейтър.

— И дърводелецът Уийкс с помощника си Уотсън — прошепна възбудено Колинс. — Те работят по закърпването на пробойната в корпуса на десния борд, в бункера за въглища.

Отдолу се разнесе рев. Звукът беше сто пъти по-силен и по-свиреп от всеки животински рев, който Гудсър някога беше чувал — дори от онзи, който беше прозвучал в черната зала в полунощ по времето на карнавала. Ехото му прокънтя от всяка греда, стена или желязна скоба на третата палуба. Гудсър беше сигурен, че вахтените, които стояха в снежната виелица две палуби по-горе, чуват звука толкова ясно, сякаш чудовището се намира до тях. Тестисите на доктора се свиха, опитвайки се да се скрият в тялото му.

Ревът се разнасяше от трюма.

— Браун, Дън, Колинс — изрече рязко Фицджеймс, — отидете на носа и завардете предния люк. Девьо, Гудсър, след мен.

Фицджеймс затъкна пистолета в колана си, хвана фенера с дясната си ръка и се спусна по трапа в тъмнината.

Гудсър впрегна цялата си воля, за да не се напикае в гащите си. Девьо бързо се спусна по трапа след капитана и само чувството за срам при мисълта, че може да не ги последва, в съчетание със страха да не остане сам тук в мрака накара треперещия лекар да тръгне подир първия помощник-капитан. Чувстваше краката и ръцете си вдървени и знаеше, че това е предизвикано не от студ, а от страх.

В подножието на трапа — в студения мрак, по-непроницаем и зловещ, отколкото враждебната арктическа нощ отвън — капитанът и първият му помощник стояха, стиснали фенерите в протегнатите си широко встрани ръце. Фицджеймс беше насочил напред заредения си пистолет. Девьо беше стиснал в треперещата си ръка нож. Никой не помръдваше и не дишаше.

Тишина. Грохотът от ударите и писъците беше секнал.

На Гудсър му се искаше да изкрещи. Той чувстваше присъствието на нещо тук, в тъмния трюм. Нещо огромно и нечовешко.

То можеше да е само на дванайсет фута от тях, точно зад границата, очертана от мъждивата светлина на фенерите.

Заедно с увереността, че не са сами, Гудсър усети и силния мирис на мед. Той познаваше добре тази миризма. Прясна кръв.

— Насам — прошепна капитанът и тръгна по тесния коридор покрай десния борд в посока към кърмата.

Към котелното.

Маслената лампа, която винаги светеше там, сега беше изгаснала. През отворената врата на помещението падаха само отблясъците от мъждивата червеникавооранжева светлина на въглищата, горящи в пещта.

— Господин Грегъри? — извика капитанът. Викът му беше толкова силен и внезапен, че Гудсър отново едва не се напика. — Господин Грегъри? — извика Фицджеймс за втори път.

Никой не отговори. От своето място в коридора лекарят виждаше само няколко квадратни фута от пода на котелното и малко разсипани въглища. Откъм помещението се разнасяше миризма, напомняща печено говеждо. Гудсър почувства как му потичат лигите въпреки нарастващото в него чувство на ужас.

— Останете тук — нареди Фицджеймс на Девьо и Гудсър.

Първият помощник се обърна отначало към носа, а после към кърмата, като местеше все така вдигнатия си фенер си по широка дъга и се взираше в тъмния коридор отвъд кръга от светлина. Гудсър не можеше да направи нищо, освен да стои на мястото си, свил замръзналите си пръсти в юмруци. Устата му беше пълна със слюнка от почти забравената миризма на печено месо и коремът му започна да къркори въпреки страха му.

Фицджеймс пристъпи през прага и се скри от погледите им в котелното.

За пет-десет секунди, които продължиха колкото цяла вечност, оттам не се чу никакъв звук. После тихият глас на капитана буквално прогърмя от помещението с метални стени:

— Господин Гудсър, елате, моля.

В котелното имаше две човешки тела. В едното от тях лекарят разпозна инженера, Джон Грегъри. Той беше изкормен. Тялото му лежеше в ъгъла срещу преградата на кърмата, но сивите канапи и шнурове на червата му бяха пръснати из целия под на котелното като празнични ленти. На Гудсър му се наложи да внимава къде стъпва. Второто тяло — на нисък и набит мъж с тъмносин пуловер — лежеше по корем; ръцете му бяха покрай тялото, с насочени нагоре длани, а главата и раменете му се намираха в пещта.

— Помогнете ми да го измъкна — каза Фицджеймс.

Лекарят хвана мъже за левия крак и за димящия пуловер, капитанът го улови за другия крак и дясната ръка и двамата издърпаха трупа от огъня. Горната челюст на мъртвеца за миг се закачи за металната решетка на пещта, но после се освободи със звук от хрущене на зъби.