Дан Симънс - Ужас

Но докато се връщаха изморени обратно на „Ужас“, точно Магнъс Менсън успя го изненада. Вятърът започваше да ги блъска в гърбовете и морските пехотинци вървяха прегърбени до тях, стиснали пушките и мускетите в готовност.

Хики осъзна, че грамадният идиот, който вървеше до него, плаче. Сълзите веднага замръзваха по обраслите с брада бузи на Магнъс.

— Какво има, човече? — попита настоятелно Хики.

— Просто ми е тъжно, Корнилиъс.

— За кое ти е тъжно?

— За горкия господин Сарджънт.

Хики стрелна с поглед партньора си.

— Не знаех, че изпитваш такива нежни чувства към проклетите офицери, Магнъс.

— Не изпитвам, Корнилиъс. Хич не ми пука, дори всичките да умрат и да попаднат в ада. Но господин Сарджънт умря тук, на леда.

— И какво от това?

— Призракът му няма да намери пътя обратно към кораба. А след като търсенето свърши, капитан Крозиър каза, че тази вечер всички ще получим допълнителна глътка ром. Просто ми е тъжно, че призракът му няма да е с нас. Господин Сарджънт много обичаше ром, Корнилиъс.

Бъдни вечер и Рождество преминаха тихо и почти незабелязано на „Ужас“, но Вторият голям венециански карнавал в навечерието на Нова година скоро щеше да компенсира пропуснатото.

В продължение на четири дни преди Коледа бушуваха силни снежни бури, които принуждаваха мъжете да стоят в кораба — бурите бяха толкова свирепи, че вахтите трябваше да бъдат съкратени до един час, — така че Бъдни вечер и самият свещен ден бяха отбелязани в полумрака на жилищната палуба. Господин Дигъл беше приготвил специална вечеря — сготви последните остатъци от осолено свинско по половин дузина изобретателни начина и поднесе задушено заешко, като първо изкисна във вода осоленото месо от последните останали бурета. В допълнение към това — по предложение на кормчиите господин Кенеди, господин Роудс и господин Дейвид Макдоналд и под строгия контрол на лекарите Педи и Александър Макдоналд — готвачът подбра някои от най-добре запазените консерви с храна, сред които такива със супа от костенурка, говеждо по фламандски, пълнен фазан с трюфели и телешки език. Помощниците на господин Дигъл в камбуза почистиха от плесента и нарязаха последните парчета кашкавал, които бяха поднесени за десерт и в двата дни, а капитан Крозиър пожертва последните пет бутилки бренди от запасите в алкохолния склад, пазени за специални случаи.

Настроението си оставаше погребално. Имаше няколко опита за песни от офицерите в леденостудената каюткомпания на кърмата и от обикновените моряци в малко по-топлото им спално помещение към носа — останалите в трюма запаси от въглища не достигаха за допълнително отопляване дори и на Коледа, — но песните замираха след няколко куплета. Маслото за фенерите също трябваше да се пести, затова осветената само от няколко мъждукащи свещи жилищна палуба не изглеждаше по-весело от уелски рудник. Лед покриваше дъските и гредите, а одеялата и вълнените дрехи на мъжете бяха непрекъснато влажни. Плъховете бяха плъзнали навсякъде.

Брендито повдигна малко настроението, но не достатъчно, че да разсее мрака, царящ на кораба и в душите на хората. Крозиър дойде на носа, за да поговори с хората, и неколцина мъже му направиха подаръци — мъничка кесийка със скътан тютюн, изрязана фигурка на тичаща бяла мечка, голяма картонена мечешка маска, внушаваща страх (подарена несъмнено на шега и почти сигурно не без страх, че страховитият капитан може да я сметне за амулет), закърпена червена вълнена долна риза, принадлежала на починалия наскоро приятел на един от моряците, и пълен комплект издялани фигурки за шах от капрала от морската пехота Робърт Хопкрафт (един от най-тихите и най-скромни мъже в експедицията, който беше повишен в капрал, след като получи осем счупени ребра, строшена ключица и изкълчена ръка при нападението на тварта върху маскировъчното укритие на сър Джон през юни). Крозиър благодари на всички, стисна им ръцете, потупа ги по раменете и се върна обратно в офицерската столова, където настроението беше малко по-весело благодарение на неочакваното пожертвувание на първи лейтенант Литъл във вид на две бутилки уиски, които той беше крил почти три години.

Бурята спря сутринта на 26 декември. Снегът се беше натрупал на дванайсет фута височина над носа и на шест фута над релинга на десния борд в предната четвъртина на кораба. След като разкопаха палубата на „Ужас“ и разчистиха отбелязаната с ледени пирамиди пътечка между корабите, хората се заеха с подготовката на онова, което нарекоха Втори голям венециански карнавал — за Първи, предположи Крозиър, се считаше онзи, в който беше участвал самият той, докато служеше като мичман в несполучливата полярна експедиция на Пари през 1824 година.