Дан Симънс - Ужас

— Добър вечер, капитане — каза ледовият лоцман. — Не забавяйте ход заради мен, сър. Моите приятели — Дебелия Уилсън, Кинли и Били Гибсън — ще се погрижат за мен.

— На мен ми се струва, че не вървите по-бавно от нас, господин Бланки — отвърна Крозиър. Преминавайки покрай пирамидите с факли, той отново забеляза пълната липса на вятър; пламъците се издигаха право нагоре. Пътеката беше добре отъпкана, пробитите в торосите проходи бяха грижливо почистени от снега, за да осигурят лесно преминаване. Грамадният айсберг, който се намираше на половин миля пред тях, сякаш излъчваше светлина от вътрешността си, осветен от многобройните факли, горящи от другата му страна, и сега приличаше на някаква призрачна кула, проблясваща в нощта. Крозиър си спомни детските си години, докато ходеше по местните ирландски панаири. Въздухът тази вечер, макар и доста по-студен, отколкото в ирландските летни вечери, беше изпълнен със същото въодушевление. Той се огледа назад, за да се увери, че редник Хамънд, редник Дейли и сержант Тоузър пазят тила им, стиснали в готовност пушки в ръцете си, от които бяха свалили дебелите горни ръкавици.

— Странно колко са развълнувани мъжете от този карнавал, нали, капитане? — попита господин Бланки.

Крозиър можа да отговори единствено със сумтене. Следобед беше изпил последната си доза уиски и сега с ужас очакваше следващите дни и нощи.

Бланки и приятелите му се придвижваха толкова бързо — с патерица или не, — че Крозиър ги пропусна напред. Той докосна Ървинг за ръката и дългурестият лейтенант леко изостана от лейтенант Литъл, лекарите Педи и Макдоналд, дърводелеца Хъни и останалите.

— Джон — каза Крозиър, когато двамата се оказаха извън слуховия обхват на офицерите, но все още оставаха далеч от пехотинците, за да не бъдат чути, — има ли някакви новини за Безмълвната дама?

— Не, капитане. Преди около час проверих лично склада на носа, но тя вече беше излязла през малката си задна вратичка.

След като по-рано през декември Ървинг беше докладвал на Крозиър за непланираните екскурзии на ескимоската им гостенка, първата мисъл на капитана беше да срути тесния леден тунел, да запечата и подсили носа на кораба и веднъж завинаги да изгони девойката на леда.

Но той не направи нищо такова. Вместо това Крозиър нареди на лейтенант Ървинг да определи трима моряци, които да наблюдават Безмълвната дама при всеки удобен случай, а самият той да я последва отново на леда, ако е възможно. До този момент не я бяха виждали да напуска отново кораба през задната си врата, макар Ървинг да прекарваше часове в чакане, скрит в убежището си сред ледените блокове до носа на кораба. Жената сякаш беше видяла лейтенанта по време на среднощната си среща с тварта от ледовете, като че ли беше искала той да я види и да я чуе там навън, и беше решила, че това е достатъчно. Напоследък като че ли се задоволяваше с корабния порцион храна и използваше склада за котвени въжета само за спане.

Крозиър не беше изгонил туземката по най-простата причина: хората му започваха бавно да умират от гладна смърт и запасите от храна нямаше да им стигнат до лятото, а камо ли до следващата година. Ако Безмълвната дама наистина намираше прясна храна в леда посред зима — може би ловеше с капани тюлени, дори моржове, — Крозиър знаеше, че екипажите му трябваше да усвоят това умение, за да успеят да оцелеят. Сред стотината оцелели нямаше нито един опитен ловец или риболовец в ледовете.

Крозиър се беше отнесъл скептично към смутения и доста неуверен разказ на лейтенант Ървинг за това, че беше видял нещо, което прилича на тварта от ледовете, да създава някакъв вид музика заедно с жената и после да й принася в дар месо. Капитанът никога нямаше да повярва, че Безмълвната е обучила грамадната бяла мечка — ако това представляваше тварта — да ловува и да й носи риба или тюлени, или морж, както някое добре обучено английско куче птичар носи убития фазан на господаря си. А що се отнася до музиката… това просто беше абсурдно.

Но тя беше избрала точно този ден, за да изчезне отново.

— Добре — каза Крозиър, чувствайки как леденостуденият въздух, дори преминавайки през дебелия шал, болезнено пари дробовете му, — когато се върнете обратно за смяна на вахтата, проверете отново склада и ако я няма… Какво, за Бога, е това?

Бяха преминали през последната верига от тороси и бяха излезли на открития равен участък от замръзналото море на четвърт миля от „Еребус“. Сцената, на която стана свидетел Крозиър, накара ченето му да увисне под вълнения шал и вдигнатата яка на шинела.