Дан Симънс - Ужас

Франсис Крозиър не можеше да си спомни да е виждал нито един от тези костюми в сандъците на Пари на „Фюри“ и „Хекла“, но Фицджеймс беше настоял, че Франклин е взел със себе си точно тези разпадащи се стари артефакти.

Четвъртата стая беше обзаведена и боядисана в оранжево. Светлината на факлите, която проникваше през тънкото оранжево платно, изглеждаше толкова плътна, че сякаш можеше да се вкуси. Още оранжеви платна, боядисани като гоблени, бяха разстлани върху морския лед, а в центъра на стаята беше поставена маса с оранжева покривка, върху която стоеше огромна купа с пунш. Поне трийсетина гротескни фигури се бяха струпали около нея и някои от тях повдигаха клюнестите си или зъбати маски, за да могат да пият по-добре.

Крозиър с изумление осъзна, че от петата част на лабиринта се носи силна музика. Зави отново надясно и влезе в бяла зала. Покритите с чаршафи морски сандъци и столове от офицерската столова бяха подредени покрай белите платнени стени, а в дъното на стаята маскирана фигура въртеше ръчката на почти забравената латерна от каюткомпанията на „Ужас“, от чиито металически дискове се лееха популярни танцувални мелодии. Тук, на леда, звукът като че ли се чуваше много по-силно.

От шестата зала излезе група веселбари и Крозиър мина покрай латерната, направи остър завой наляво и влезе във виолетова стая.

С окото на опитен моряк капитанът оцени по достойнство конструкцията от въжета, които се издигаха от отвесно забитите резервни реи към върха на една мачта, извисяваща се в средата — към нея беше привързан целият такелаж от останалите шест зали. Същата тази мачта беше свързана чрез дебели въжета и с котвите, забити високо в стената на айсберга. Такелажниците от „Еребус“ и „Ужас“, които бяха измислили и построили този седемстаен лабиринт, очевидно бяха освободили тук голямото си неудовлетворение от това, че не можеха да практикуват занаята си, докато корабите бездействаха в леда със свалени стенги, реи и такелаж. Ала във виолетовата зала имаше малко костюмирани моряци и светлината беше странно потискаща. Единственото обзавеждане се състоеше от няколко празни палети в средата на залата, които бяха покрити с виолетови чаршафи. Няколко птици, пирати и просяци се спираха да отпият от кристалните си чаши, които носеха от бялата стая, оглеждаха се и бързо се връщаха в останалите зали.

В последната зала като че ли изобщо нямаше светлина.

Крозиър излезе от виолетовата стая, сви рязко вдясно и се озова в зала, където цареше непрогледен мрак.

Не, всъщност не беше така, осъзна той. Зад черните платнени стени тук също горяха факли, но светлината едва успяваше да проникне през тях и ефектът беше само слабо сияние. На Крозиър му се наложи да се спре, за да могат очите му да привикнат към тъмнината, а когато това стана, той отстъпи изплашено назад.

Ледът под краката му беше изчезнал. Той сякаш стъпваше върху черната вода на арктическото море.

На капитана му трябваха няколко секунди, за да разбере какъв е номерът. Моряците бяха посипали плътно леда със сажди, които бяха взели от котелното и въглищните бункери — стар трик, който се използваше от моряците, за да се ускори топенето на леда в късна пролет или капризно лято — но сега, насред полярната зима, без слънчеви дни и със студове до минус сто градуса 50 50 Около минус седемдесет и три градуса по Целзий. нямаше топене на ледовете. От саждите и въглените ледът под нозете му просто беше станал невидим в мрака на последната ужасна зала.

Когато очите на Крозиър окончателно привикнаха с тъмнината, той видя, че в дългото черно помещение има само един предмет, но стисна гневно зъби, когато разбра кой е.

Високият абаносов часовник на дядото на капитан сър Джон Франклин беше поставен в дъното на черната зала, с гръб към извисяващия се айсберг, който служеше за задна стена на стаята и за край на седемстайния лабиринт. Крозиър можеше да чуе отмереното му тиктакане.

А над цъкащия часовник, сякаш опитвайки се да се измъкне на свобода от айсберга, стърчеше косматата бяла глава на чудовище с жълти зъби.

Не, поправи се той, не чудовище. Към ледената стена по някакъв начин бяха прикрепили главата на голяма бяла мечка. Устата на звяра беше отворена. В черните очи се отразяваше оскъдната светлина от факлите, която успяваше да проникне през черните платнени стени. Само зъбите и козината на мечката смътно се белееха в мрака на черната зала. От зейналата паст се подаваше яркочервен език. Под косматата глава абаносовият часовник тиктакаше равномерно като сърце.