Дан Симънс - Ужас

Капитаните кимаха, даваха разрешения, нареждания и съвети, без да се откъсват нито за миг от навеяните от уискито мисли.

Някъде между единайсет и полунощ те отново навлякоха връхните си дрехи, излязоха на палубата и слязоха на леда, след като Томас Джопсън и Едмънд Хор, стюардите съответно на Крозиър и Фицджеймс, заедно с лейтенантите Левеконт и Литъл се бяха явили в каюткомпанията — и четиримата в чудати карнавални костюми, намъкнати над многослойните им облекла, — за да съобщят, че мечешкото месо вече е опечено и най-хубавите късове са заделени за капитаните, и бяха поканили капитаните да се присъединят към празненството.

Крозиър осъзна, че е много пиян. Обикновено не допускаше пиенето да му окаже видимо въздействие и хората бяха свикнали, че капитанът, макар и да мирише на уиски, винаги контролира ситуацията, но сега не беше спал няколко нощи и когато в полунощ излезе на режещия студ и тръгна към осветените платна, извисяващия се айсберг и странните движещи се фигури, Крозиър почувства как уискито пламти в стомаха и в мозъка му.

Гриловете бяха разположени предимно в бялата зала. Двамата капитани преминаха през поредицата разноцветни помещения, без да разменят нито дума помежду си или с някоя от десетките мяркащи се наоколо фигури с чудновати маски. Прекосиха синята, моравата, зелената и оранжевата зала и влязоха в бялата.

За Крозиър беше очевидно, че повечето от мъжете също са пияни. Как бяха успели да го направят? Да не бяха крили дажбите си от грог? Или се бяха запасявали за празника с ейла, който обикновено им се сервираше за вечеря? Той знаеше, че не са успели да проникнат в алкохолния склад на „Ужас“, защото беше поръчал на лейтенант Литъл да провери дали катинарите са здрави — и сутринта, и късно следобед. А алкохолният склад на „Еребус“ благодарение на сър Джон Франклин си беше празен още от отплаването.

Но мъжете по някакъв начин здравата се бяха напили. Като моряк с над четирийсет години стаж — още откакто беше служил юнга в детските си години — Крозиър знаеше, че изобретателността на британските моряци — поне при произвеждането, криенето или намирането на алкохол — не познава граници.

Огромните бутове и късове мечешко месо се печаха на открит огън от господин Дигъл и господин Уол; ухиленият лейтенант Левеконт с проблясващ златен зъб заедно с други офицери и стюарди от двата кораба раздаваше калаени чинии с димящо месо на наредилите се на опашка мъже. Миризмата на печено месо беше изумителна и Крозиър установи, че му потичат лигите въпреки всичките клетви, които си беше дал, да не се присъединява към карнавалното пиршество.

Опашката направи път на двамата капитани. Дрипльовци, католически свещеници, френски благородници, феи, просяци в пъстри облекла, омотан в саван мъртвец, двама римски легионери с червени наметала, черни маски и златисти нагръдници приканиха с жестове Фицджеймс и Крозиър да излязат най-отпред и се покланяха, докато офицерите минаваха покрай тях.

Лично господин Дигъл — деколтето му сега висеше до кръста му и се полюшваше при всяко негово движение — отряза отлично парче месо за Крозиър, после едно и за Фицджеймс. Левеконт им даде прибори от офицерската столова и бели ленени салфетки. Лейтенант Феърхолм им наля по една чаша ейл.

— На този студ, господа капитани — каза Феърхолм, — номерът е да пиете бързо, топвайки уста като птици, за да не залепнат устните ви за чашите.

Фицджеймс и Крозиър си намериха места начело на маса с бяла покривка и седнаха на покрити с бял плат столове, услужливо издърпани назад върху съпротивяващия се лед от господин Фар, старшината на гротмарса, когото Крозиър беше скастрил по-рано вечерта. На масата седяха също господин Бланки, колегата му, ледови лоцман Рийд, както и Едуард Литъл и още шестима офицери от „Еребус“. На другия край на бялата маса седяха лекарите.

Крозиър свали горните си ръкавици, сви и изпъна няколко пъти премръзналите си пръсти в долните вълнени ръкавици и предпазливо опита месото, стараейки се да не докосва с устни металическата вилица. Мечешкият котлет изгори езика му. Той за малко да се разсмее — температурата в новогодишната нощ беше сто градуса под нулата, дъхът му увисваше пред него в облак от ледени кристалчета, лицето му бе скрито зад тунел от шалове, шапки и уелска перука, а той току-що си беше изгорил езика. Опита отново и този път сдъвка и преглътна хапката.

Това беше най-вкусното месо, което беше опитвал. Капитанът се изненада. Преди много месеци, когато беше опитал за последен път мечешко, месото му се бе сторило вмирисано и гранясало. Тогава хората се бяха разболели от черния дроб и вероятно от някои други органи на животното. И бяха решили, че ще ядат месото на бялата мечка само в краен случай — ако са принудени да го направят, за да оцелеят.