Дан Симънс - Ужас

А сега това празненство… това пищно празненство. Всички наоколо в бялата зала и очевидно зад покритите с платна бурета, сандъци и маси в съседните оранжева и виолетова зала лакомо ръфаха месото. Глъчката и бърборенето на щастливите хора с лекота заглушаваха и рева на огъня в мангалите, и плющенето на платната заради отново усилия се вятър. Тук, в бялата зала, малцина използваха ножове и вилици — някои набучваха с вилиците димящото мечешко месо и го ръфаха със зъби, но повечето просто ядяха с облечените си в ръкавици ръце. Отстрани изглеждаше, че повече от сто хищника пируват над плячката си.

Колкото повече Крозиър ядеше, толкова по-ненаситен ставаше. Фицджеймс, Рийд, Бланки, Фар, Литъл, Ходжсън и останалите около него — дори Джопсън, стюардът му, седнал на съседната маса заедно с другите стюарди, — изглежда, поглъщаха месото със същия апетит. Един от помощниците на господин Дигъл, маскиран като китайско бебе, минаваше по масите и сипваше в чиниите димящи зеленчуци от тиган, затоплен на една от железните печки от велботите, но консервираните зеленчуци, макар и горещи, просто не можеха да се сравнят по вкус с великолепното мечешко месо. Единствено фактът, че е началник на експедицията, възпря Крозиър да отиде в началото на опашката и да си поиска допълнително, когато дояде голямото си парче месо. Лицето на Фицджеймс беше изгубило напълно предишното отнесено изражение; по-младият командир изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разреве от щастие.

Изведнъж, точно когато повечето от мъжете бяха дояли месото си и се бяха заели с изпиването на ейла си, преди той да е замръзнал, персийският крал, застанал на входа на виолетовата зала, започна да върти ръчката на латерната.

Бурните аплодисменти — оглушително хлопане на дебели ръкавици една в друга — се разнесоха още с първите ноти, изтръгнали се от грубия механизъм. Много от ценителите на музиката на двата кораба се оплакваха от латерната — според тях качеството на звука напомняло за стърженето на точилен камък, — но този път нямаше как да не се разпознае мелодията. Десетки мъже се изправиха на крака. Други запяха в хор, а парата от дишането им се издигаше, блестейки под ярката светлина на факлите, която проникваше през платнените стени на бялата зала. Дори Крозиър се ухили като идиот, когато ехото на познатите думи на първия куплет прокънтя откъм огромния айсберг, надвиснал над тях в мразовитата нощ.

Капитаните Крозиър и Фицджеймс се изправиха на крака и се присъединиха към крещящия хор по време на припева:

Чистият тенор на младия Ходжсън поведе гласовете на всички мъже в шест от седемте цветни зали, когато те подеха втория куплет.

Смътно осъзнавайки, че две зали по-нататък на изток, на входа на бялата зала, настава някаква суматоха, Крозиър отметна глава и разгорещен от уискито и от мечешкото месо, крещя заедно с хората си:

Мъжете във външните зали на съоръжението продължаваха да пеят, но сега се и смееха. Оживлението там нарастваше. Латерната зазвуча по-силно. И хората запяха още по-гръмко. Застанал прав между Фицджеймс и Литъл и пеещ третия куплет, Крозиър зяпна изумено при вида на процесията, влизаща в бялата зала.

Начело на процесията вървеше човек с театрален костюм, изобразяващ адмиралска униформа. Еполетите бяха толкова широки, че стърчаха осем инча извън раменете на ниския човек. Той беше много дебел. Златните копчета на едновремешната му флотска куртка не можеха да се закопчаят. И той беше без глава. По-точно — носеше своята глава от папиемаше под лявата си мишница, а под дясната държеше вехтата си, украсена с пера адмиралска фуражка.

Крозиър спря да пее. Но останалите мъже продължиха.