Дан Симънс - Ужас

Бялата фигура вече се намираше във виолетовата зала. Хората закрещяха и се разпръснаха, блъскайки се и ругаейки, някои вече разпорваха платнищата, за да не бягат по лабиринта към изхода, и Крозиър също започна да разбутва моряците, за да се измъкне. Черната зала вече беше пламнала и от двете страни. Разнесоха се още викове и покрай Крозиър претича мъж, чиито клоунски костюм, уелска перука и коса горяха.

Докато Крозиър успее да се измъкне от обезумялата тълпа от бягащи маскирани хора, виолетовата зала също беше пламнала, а тварта от ледовете беше преминала в бялото помещение. Чуваха се викове на множество мъже, които бягаха от бялото привидение, размахвайки ръце и сваляйки костюмите си. Паяжината от изкусно опънати въжета, чрез които платната и прътите бяха закрепени за огромния айсберг, вече гореше — пламъците изписваха чудновати руни на фона на черното небе. Хилядите фасети на стофутовата ледена стена отразяваха пожара.

Рангоутът, стърчащ като ребра покрай пламтящите стени на черната виолетовата и бялата зала, също гореше. За годините съхранение в сухия арктически въздух дървесината беше изгубила цялата си влага. Мачтите и реите подхранваха огъня като хилядафунтови парчета прахан.

Крозиър изостави всякакви надежди да вземе ситуацията под контрол и побягна с останалите. Мислеше единствено как да се измъкне от пламтящия лабиринт.

Бялата зала беше напълно обхваната от огъня. Пламъците се виеха от белите стени, от платнените килими върху леда, от покритите с чаршафи банкетни маси, от буретата, столовете и от металния грил на господин Дигъл. Някой в паническото си бягство беше съборил латерната и дъбово-металическият инструмент отразяваше огньовете с всяка от извивките на красивата си украса.

Крозиър видя застаналия насред стаята Фицджеймс — единствената фигура, която не беше с карнавален костюм и не бягаше. Капитанът сграбчи неподвижния мъж за ръкава на шинела.

— Хайде, Джеймс. Трябва да се махаме !

Командирът на КНВ „Еребус“ бавно обърна глава и погледна старшия по звание офицер така, сякаш го вижда за пръв път. Отново леко разтегна устни в онази разсеяна, отнесена, влудяваща усмивка на лицето си.

Крозиър го зашлеви.

— Хайде!

Влачейки себе си изпадналия в сомнамбулен транс Фицджеймс, Крозиър побягна, препъвайки се, през горящата бяла зала, после през следващата, чиито стени сега бяха оранжеви повече заради огъня, отколкото заради оцветяването, а след това влетя в пламтящата зелена зала. Лабиринтът изглеждаше безкраен. Тук-таме върху леда лежаха маскирани фигури — някои стенещи и с раздрани дрехи, а един от мъжете беше гол и обгорен, но други моряци се спираха, за да им помогнат да станат, и ги повличаха нататък. Ледът под краката — там, където не горяха платнените килими — беше обсипан с парчета от костюми и захвърлени шинели. Повечето от тези дрипи и дрехи или горяха, или бяха на път да се запалят.

— Хайде! — повтори Крозиър, все още влачейки след себе си препъващия се Фицджеймс.

Един моряк лежеше в безсъзнание върху леда — младият Джордж Чеймбърс от „Еребус“, видя Крозиър, един от корабните юнги, въпреки че беше на двайсет и една години, а също и един от барабанчиците по време на първите погребения на експедицията. Изглежда, никой не му обръщаше внимание. Крозиър пусна за малко Фицджеймс, колкото да вдигне Чеймбърс на рамо, а после хвана отново другия капитан за ръкава и побягна тъкмо когато пламъците от двете им страни експлодираха към такелажа отгоре.

Крозиър чу чудовищно съскане зад гърба си.

Решил, че в суматохата тварта се е оказала зад него, Крозиър се завъртя, готов да се отбранява с единствения си свободен, облечен в ръкавица юмрук.

Айсбергът пращеше от горещината, отвсякъде по него се вдигаше пара. Огромни късове лед се отчупваха от него, падаха с грохот долу и на свой ред започваха да съскат като змии в пламтящия казан, в който се беше превърнал лабиринтът от платна. При вида на това зрелище Крозиър застина смаяно на мястото си за момент — безбройните фасети на ледената планина, отразяващи пожара, караха грамадата да прилича на стоетажен вълшебен замък, облят от ослепителна светлина. Капитанът съзнаваше, че колкото и дълго да живее, никога повече няма да види нещо подобно.

— Франсис — промърмори командир Джеймс Фицджеймс, — трябва да се махаме оттук.

Стените на зелената зала вече се рушаха, но огънят продължаваше да се разпространява върху леда зад тях. Бързо напредващите ледени езици вече достигаха последните две зали на лабиринта.