Дан Симънс - Ужас

Зад безглавия адмирал, явно изобразяващ покойния сър Джон Франклин — макар че онзи ден в мечешкото укритие сър Джон не беше обезглавен, — вървеше чудовище, високо десет или дванайсет фута.

То имаше туловището, козината, черните лапи, триъгълната глава и черните очи на арктическа бяла мечка, но вървеше изправено и беше двойно по-високо и с двойно по-дълги предни крайници. То крачеше вдървено, силно клатейки горната половина на тялото си, и вторачваше дребните си черни очи към всеки мъж, когото наближеше. Поклащащите се предни лапи, вяло отпуснати покрай тялото, бяха по-големи от главите на костюмираните мъже.

— Това отдолу е вашият великан, Менсън — изрече със смях застаналият до Крозиър втори помощник-капитан на „Еребус“, Чарлс Фредерик Девьо, надавайки глас, за да надвика хора, пеещ следващия куплет. — А на раменете му е вашият помощник-калафатник, Хики. Хората работиха цялата нощ, за да съединят двете мечешки кожи в една.

Подир гигантската мечка, която продължи към виолетовата зала, следваше процесия от десетки мъже от синята, зелената и оранжевата зала. Крозиър стоеше така, сякаш буквално е замръзнал на мястото си до бялата празнична маса. Най-накрая той обърна глава и погледна към Фицджеймс.

— Кълна се, че не знаех нищо за това, Франсис — каза Фицджеймс. Устните му бяха побелели и много тънки.

Бялата зала започна да опустява, когато костюмираните фигури последваха безглавия адмирал и олюляващата се, тромаво пристъпваща гигантска мечка в относително тъмната, дълга виолетова зала. Пияните гласове продължаваха да реват около Крозиър:

Крозиър тръгна след процесията във виолетовата зала и Фицджеймс го последва. Капитанът на КНВ „Ужас“ никога не беше изпадал в такава ситуация през всичките си години на командване; той знаеше, че трябва да сложи край на тази пародийна процесия — флотската дисциплина беше несъвместима с подобен фарс, в който смъртта на бившия ръководител на експедицията се е превърнала в обект на подигравка. Но в същото време той беше наясно, че нещата вече са отишли твърде далеч, и сега не може просто да пресече пеенето с вик, да заповяда на Менсън и Хики да излязат от отвратителната животинска кожа, да нареди всички да свалят костюмите си и да се върнат на корабите си — това би било не по-малко абсурдна и безполезна постъпка, отколкото самият езически ритуал, който Крозиър наблюдаваше с нарастващ гняв.

Безглавият адмирал, тромаво пристъпващата чудовищна мечка и следващата ги процесия от стотина мъже не се задържаха дълго във виолетовата зала. Когато Крозиър навлезе в заграденото от виолетови платнища пространство — пламъците на факлите и трикраките мангали отвън хвърляха яростни отблясъци върху северната стена на оцветените във виолетово платна, които от своя страна плющяха от поривите на усилващия се вятър, — той видя как Менсън, Хики и пеещата тълпа за миг се спират пред входа на черната зала.

Крозиър с усилие потисна желанието си да изкрещи: „Не!“ Беше кощунство да се устройва представление с карикатурната фигура на сър Джон и огромната чудовищна мечка където и да е, но в тази потискаща черна зала с главата на бялата мечка и тиктакащия часовник изглеждаше особено отблъскващо. Ала каквато и идиотска финална сцена да се канеха да разиграят мъжете там, тя поне щеше да е последната. Това щеше да е финалът на Втория голям венециански карнавал, чието провеждане беше голяма грешка. Крозиър щеше да изчака пеенето да приключи от само себе си и пияните зрители да поздравят с аплодисменти езическото представление, а после щеше да нареди всички да свалят карнавалните си костюми и щеше да изпрати пияните и премръзнали моряци на корабите, като щеше да заповяда организаторите да свалят такелажа и платната незабавно — още тази нощ — дори и с цената на измръзвания. После щеше да се разправя с Хики, Менсън, Ейлмър и офицерите си.

Под съпровода на аплодисментите безглавият адмирал и олюляващата се чудовищна мечка влязоха в черната зала.