Дан Симънс - Ужас

— Ето защо призракът на лейтенанта няма да те преследва, Магнъс — прошепна той на наведения гигант. — Ти обикновено убиваш човек в изблик на гняв и затова призракът на убития се връща и се опитва да си отмъсти. Той се възмущава от постъпката ти. Но призракът на господин Ървинг ще знае, че ти си постъпил така не от лична омраза, Магнъс. Той няма да има причина да се върне и да ти досажда.

Магнъс кимна, но не изглеждаше особено убеден.

— Освен това — продължи Хики — призракът няма да може да намери проклетия път обратно към кораба, нали? Всички знаят, че когато някой умре тук навън, далеч от кораба, призракът му отива право горе. Той не може да се ориентира сред всичките тези тороси и айсберги. Призраците не са от най-умните, Магнъс. Вярвай на думите ми, любими.

Лицето на грамадния мъж се проясни. Хики забеляза, че Ървинг се завръща по слабо осветената от факлите пътека. Вятърът се засилваше и пламъкът на факлите се разтанцува диво. „Вятърът ни е на помощ — помисли си Хики. — Ако Магнъс или Ървинг вдигнат шум, никой няма да чуе нищо.“

— Корнилиъс — прошепна Магнъс. Той отново изглеждаше разтревожен. — Ако аз умра тук, това означава ли, че моят призрак няма да намери пътя към кораба? Хич не ми се иска да остана тук на студа, далеч от теб.

Помощник-калафатникът потупа гиганта по силния му гръб.

— Ти няма да умреш тук, любими. Давам ти думата си като християнин. Сега млъкни и се приготви. Когато сваля шапката си и се почеша по главата, ти ще сграбчиш Ървинг изотзад и ще го завлечеш на мястото, което ти показах. Не забравяй: няма да оставяш следи след себе си и няма да се цапаш с кръв.

— Няма, Корнилиъс.

— Точно така, любими.

Лейтенантът се приближи в мрака и излезе в слабо осветения от фенера кръг, близо до пирамидата.

— Приключвате ли вече, Хики?

— Да, сър. Само да сложим последните ледени блокове тук и пирамидата е готова, лейтенанте. Здрава като стълб на фенер в Мейфеър.

Ървинг кимна. Изглежда, не се чувстваше комфортно в компанията на двамата моряци, макар че Хики говореше с най-любезния си и сладък тон. „Добре, майната ти — помисли си помощник-калафатникът, продължавайки да се усмихва с широката си, беззъба усмивка. — Скоро няма да можеш да се разхождаш наперено наоколо, русокосо, розовобузесто копеле такова. Още пет минути и ще се превърнеш в поредното парче замръзнало месо в трюма, момченце. Лоша работа, че плъховете са толкова гладни напоследък и са готови да изядат дори един шибан лейтенант, но нищо не мога да направя по въпроса.“

— Много добре — каза Ървинг. — Когато двамата с Менсън приключите, моля да се присъедините към господин Синклер и господин Бейтс, които работят върху строителството на стената. А аз ще се върна малко назад и ще доведа капрал Хеджес с мускета му.

— Да, сър — каза Хики. Той улови погледа на Менсън. Трябваше да спрат Ървинг, преди да тръгне обратно към кораба по слабо осветената от фенерите и факлите пътека. Въобще не им трябваше Хеджес или някой друг морски пехотинец тук.

Ървинг тръгна на изток, но се спря на самата граница на осветеното от фенерите пространство, като явно чакаше Хики да постави последните две ледени парчета върху самия връх на възстановената пирамида. Навеждайки се за предпоследния леден блок, помощник-калафатникът кимна на Магнъс. Партньорът му зае позиция зад гърба на лейтенанта.

Внезапно в тъмнината на запад се разнесоха викове. Някакъв мъж изкрещя. Още гласове се присъединиха към врявата.

Огромните ръце на Магнъс се протягаха към врата на лейтенанта — едрият мъж беше свалил горните си ръкавици, за да го стисне по-здраво, и долните му ръкавици се чернееха смътно точно зад бледото лице на Ървинг под слабата светлина на фенера.

Дочуха се нови викове. После изстрел от мускет.

— Магнъс, не ! — извика Корнилиъс Хики. Партньорът му се канеше да строши врата на Ървинг въпреки врявата.

Менсън отстъпи назад в тъмнината. Ървинг, който беше направил три крачки напред към виковете, се обърна с объркано изражение на лицето. Трима мъже тичаха по ледената пътека в посока от „Ужас“. Единият от тях беше Хеджес. Дундестият пехотинец беше стиснал мускета пред огромния си корем и пъхтеше.

— След мен! — извика Ървинг и пръв се затича на запад, откъдето се разнасяха виковете.

Лейтенантът нямаше оръжие, но стискаше здраво фенера. Шестимата мъже тичаха по леденото море, отдалечавайки се от върховете на глетчери в посока към откритото, осветено от звездите пространство, където сновяха неколцина мъже. Хики видя познатите уелски перуки на Синклер и Бейтс, а в един от тримата мъже от „Еребус“, които се намираха там, разпозна Франсис Дън, помощник-калафатника на другия кораб. Стрелялият мускет принадлежеше на Бил Пилкингтън, който беше седял в засада предишния юни, когато загина сър Джон, и беше ранен в рамото от един от морските пехотинци по време на възникналата суматоха. Пилкингтън вече беше презаредил мускета си и се целеше в тъмнината зад съборената част от снежната стена.